В запарването на чая, включително и зеления, няма нищо по-особено. Взимаш хубава изворна вода, взимаш чайник с правилната форма и размери, наливаш вътре вряла вода, сипваш чай, като гледаш да има по лъжичка на човек и лъжичка — за чайника. Запарваш определено време — много е важно да не чакаш прекалено дълго, особено със зеления чай! И пиеш.
Но чаят е капризен и доста по-силен от кафето — много зависи от това кой го приготвя. Освен задължителните съставки вътре трябва да сложиш и мъничко от душата си. Едва тогава той става както трябва. А някои познати на Мартин, макар че използваха същия сорт чай, заливаха го със същата вряла вода и отмерваха времето по часовник, все не успяваха да получат божествената напитка! Уви, това е суровата истина на живота. В такива случаи по-добре да си пиеш „Липтън“ и да не мечтаеш за повече…
След като кашата постоя захлупена точно дванайсет минути, Мартин вдигна капака. Погледна ронливата, но същевременно гъста каша с усмивка, сякаш вижда стар приятел. Отряза от буцата масло късче с размера на една войнишка дажба — около трийсетина грама и го хвърли върху ориза. Грижливо разбърка кашата с лъжица — стремейки се внимателно да разбърква, но в никакъв случай да не мачка ориза.
Ето сега вече можеше да се захваща за яденето.
Усмихвайки се щастливо — невинаги му се удаваше да закуси спокойно и с удоволствие, — той изяде една чиния каша, сам си поиска допълнително и сам си го отпусна. Изпи чаша дъхав жасминов чай и си наля втора. После се обърна към прозореца, за да се наслади на чая на спокойствие, наблюдавайки как тече животът навън.
На улицата беше мрачно. Последните години времето се беше смахнало — за което някои не пропуснаха да обвинят пазителите. Зимите станаха по-топли, летата — по-жарки, но юни окончателно се превърна в дъждовен и хладен месец.
Ето и сега — все още не пръскаше дъждец, но вече се канеше. Няколко намръщени деца си играеха при люлките. Млада майка се разхождаше с количка, поглеждайки оценяващо дечурлигата — сякаш още отсега избираше приятели в игрите на детенцето си. Стариците от квартала изпълзяваха на бял свят, грижливо се преброяваха и заемаха пейките до входовете. Един възрастен господин от съседния вход отвори гаража си и огледа придирчиво антикварния си запорожец. Мартин мислено се присъедини към огледа му — той обичаше хората, увлечени по нещо, дори и да не споделяше интересите им. Съседът дълго и, общо взето, без да има особена нужда, загряваше двигателя на реликвата, после я изкара от гаража, направи кръг по двора и прибра колата. Грижовно избърса прозорците й, заключи гаража, отвори съседния и отпътува с един нов фиат.
Мартин пиеше чая си и се наслаждаваше на живота.
Канеше се след десет минути да позвъни на Ернесто Полушкин и да си уговори среща.
След десет минути го чакаше дълъг и тежък разговор, който щеше да му развали настроението за дълго време. Беше готов за това.
Но засега си пиеше чая, наблюдавайки с лека сантименталност младата майка — любопитните деца бяха наобиколили количката и жената вдъхновено им разказваше нещо.
До позвъняването все още оставаха десет минути.
1.
Всеки път, когато отиваше на подобни посещения, Мартин се чувстваше виновен. Напрягаха го истерията и сълзите, безсмислените и несправедливи обвинения, но повече от всичко — собствената му безпомощност. Невъзможно е да утешиш човек, който е научил за загубата на роднини и близки.
Затова Мартин пристигна при Ернесто Полушкин с каменно, но не и печално лице, говори много сухо и ясно, и най-напред изложи новината за седемкратното копиране на Ирина.
Бизнесменът изслуша историята му стоически — само окото му започна да трепери, когато Мартин описа лаконично първата смърт на дъщеря му.
Докато разказваше, вадеше туристическите жетони и ги редеше на масата. Всеки жетон беше снабден с етикетче: „Библиотека“, „Прерия 2“, „Аранк“… Когато вече приключваше разказа си, Мартин осъзна, че това не беше съвсем удачен ход — от поведението му Полушкин можеше да заключи, че в джобовете му се намират всичките седем жетона. Но бизнесменът не се възмути, не се разкрещя, не се опита да го пребие, а слушаше, слушаше, слушаше…
— Къде са останалите четири… — попита той най-накрая, поколеба се и добави: — Ирини.
— Не знам — поклати глава Мартин. — Не знам, Ернесто Семьонович. Извинявайте. Не мога да обходя всички планети в Галактиката.
Полушкин мълчеше. Въртеше в ръце жетоните. Отново и отново прочиташе кратката бележка на Ирина от Прерия 2 и се мръщеше — сякаш нещо в писмото го смущаваше. После попита: