Портиерът, широкоплещест мъж на средна възраст с очи на професионален убиец, изгледа съсредоточено Мартин и той му кимна — както и при влизането в сградата. В отговор получи леко, едва забележимо кимване. Бившият служител на спецчастите, а може би и боец от „Алфа“ — в такъв случай нищо не биваше да го учудва — го сметна за не особено опасен, но все пак достоен за известно уважение.
Когато излезе на улицата, Мартин постоя под навеса, размишлявайки печално за оставения вкъщи чадър. По време на разговора му с Ернесто Семьонович над града бе завалял дъжд. И то какъв… По тротоарите кипяха локви, небето стана непрогледно сиво, а някъде в далечината, засега все още беззвучно, святкаха мълнии. На улицата не бяха останали минувачи.
И на него не му се вървеше под дъжда, но какво да направи? Да се опита да извика такси по мобилния си телефон? Щеше да му се наложи да чака дълго, защото в момента всички предпочитаха да се возят в коли…
— Вземете — каза някой сухо зад гърба му. Вратите тук се отваряха много тихо.
Мартин с благодарност взе от ръцете на портиера симпатичен мъжки чадър — с голям купол, полирана дървена дръжка и спици от въглеродна пластмаса. Неговият чадър беше много по-обикновен…
— Как да ви го върна?
Охранителят махна с ръка:
— Както желаете. Можете и да го запазите. Забравиха го в асансьора миналата година.
Мартин въздъхна, като си представи хората, които не са си направили труда да се върнат за такъв качествен чадър. Впрочем, има и една такава болест — склероза.
— Благодаря. Май няма да спре да вали още два часа.
Охранителят погледна небето. Замисли се и каза:
— Час и половина. Не повече. Но как се лее… човек не може да накара дори кучето си да си подаде носа навън.
Мартин се усмихна и попита, чувствайки се като последното говедо:
— Кажете, нали и от кучета разбирате толкова, колкото и от времето?
Портиерът се понапрегна.
— Това пък откъде ви хрумна?
— Когато ме гледахте, държахте ръката си в джоба. Чух щракане… кажете, имате кликер, нали?
Удивително е как усмивката преобразява дори най-суровите хора.
— Вярно е! — охранителят показа кликера си. — Имам три кучета. И ти ли дресираш по системата на Карън Прайор?
— Дресирах. Кучето ми умря… — каза Мартин, премълчавайки, че мирният и добродушен ритривър, принадлежащ още на родителите му и инатливо неподдаващ се на никаква дресировка, беше починал от старост още преди пет години. — Идвах тук при едни хора… — той кимна към входа. — Имат страхотен пес, реших, че може да си взема такъв…
— Малтиецът? — усмихна се охранителят. Изглежда, мониторите в стаичката му показваха не само навеса пред входа, но и всички етажи. — Барт е страхотно куче, но с малтийците има много разправия. Екзотиката не си струва. Вземи си кавказец, ако не се боиш от трудности. Това се вика порода.
— Барт? — попита Мартин.
— Да, кучето се казва Барт. Това е от някакво анимационно филмче.
Двамата дори изпушиха по цигара, обсъждайки достойнствата и недостатъците на породите, съгласиха се, че малтийските овчарки са за богати сноби или фенове на породата. Мартин обеща да помисли за кавказката овчарка, записа в мобилния си телефон номера на фенклуба на породата и се раздели приятелски с портиера.
Нямаше грешка. Не го баламосваха. Кучето се казваше Барт. Полушкини нямаха други кучета — това също измъкна без усилия от разприказвалия се охранител.
— Това не е моя работа — мърмореше Мартин, крачейки към метрото. Сега не беше желателно да хваща такси — с мокрите си обувки и изпръсканите с кал панталони. — Не е моя работа. Сами си оправяйте кашите.
А пред очите му все се въртеше лицето на Ирина, подложила дланта си върху дулото на пистолета.
При всичките им преимущества, истинските, хартиени книги са и по-удобни за ползване от мултимедийните енциклопедии. Мартин обичаше да се изляга на дивана с пътеводителя или с Гарнел-Чистякова и с усмивка да разглежда снимките на познатите места и да изучава и оценява пейзажите на непознатите планети, да чете правдивите, съмнителните и дори откровено погрешните и остарели описания. Та нали само преди три години се предполагаше, че на Елдорадо няма урагани, туземците на Тропа се смятаха за разумни, а оулуа — за животни. Но все пак в четенето на хартиени книги имаше някакво снобско удоволствие, докосване до истинския разкош за духа, подобно на билет за Болшой театър или картина на някой от передвижниците36 на стената.
Но сега не му беше до задоволяване на своята гордост. Той пусна компютъра, включи глупавата, предназначена за профани „Енциклопедия на световете“ на „Майкрософт“ и въведе в полето за търсене „Барт“.
36
Руски художници реалисти от втората половина на XIX век, които периодично са организирали подвижни изложби. — Бел.прев.