Енциклопедията не намери нищо полезно. Тогава, след кратък размисъл, той зададе търсене на думата „Хоумър“.
Резултатът беше същият.
Мартин отиде в кухнята, приготви си чашка силно кафе — нес, тъй като не си почиваше, а работеше. Върна се при компютъра, запали пура и замислено се вторачи в екрана, очаквайки озарение.
Какво е искала да каже Ирина, сменяйки името на кучето?
Хоумър — не става. Барт — също.
А как ли стоят нещата с жената на Хоумър?
Мартин въведе името „Мардж“.
Енциклопедията радостно изхвърли препратка.
— Мамка ти! — възкликна Мартин, без да е наясно дали възгласът му е насочен към малтийската овчарка, към героя от анимационния сериал или към всички енциклопедии на света.
Поради естеството на работата си той беше посещавал много светове, и за още повече знаеше по нещичко. Но Мардж очевидно беше забутана планета и никой не се интересуваше от нея…
Мартин кликна върху препратката и отвори статията. После повтори възгласа си в още по-силна форма.
С името „Мардж“ в енциклопедията беше означена родната планета на дио-дао, която беше прекрасно известна на Мартин под местното й наименование „Факю“. Не беше необходимо да си гений, за да се досетиш, че англоговорящите ще я нарекат по някакъв друг начин. Особено в популярна енциклопедия, която можеше да се ползва от деца и пуритани.
Наистина, в статията имаше малка бележка с дребен шрифт, в която се казваше, че „планетата има още няколко названия на местното наречие, но съставителите са избрали най-благозвучното“. Заинтересуван от въпроса, Мартин надникна при академично безпристрастните Гарнел и Чистякова, и там, също в бележките под линия, прочете, че в популярните англоезични справочници светът на дио-дао се нарича „Мардж“, което на езика на дио-дао означава просто „планета“. Изглежда вече беше чел тази забележка — след което благополучно я беше забравил.
Известно време размишлява над лингвистичния проблем, с който човечеството се беше сблъсквало дълго преди появата на пазителите. Неслучайно първият български космонавт, смелият Какалов37, в Съветския съюз се е наричал Иванов, а в училищата на Азербайджан не изучават творчеството на великия немски поет Гьоте — на азербайджански „гьоте“ означава „задник“…
Какво пък, нека да бъде Мардж. Така или иначе той разговаряше с дио-дао на туристически, така че не можеха да възникнат никакви ненужни асоциации.
Въпросът беше в друго: правилно ли беше отгатнал и какво трябваше да направи сега с тази информация? Нямаше колебания по първия въпрос — беше прав. Ирочка е искала да намекне на родителите си в кой свят се намира едно от нейните копия. Но какво да направи оттук насетне… Да позвъни на Полушкин и да му разкаже за планетата Мардж? Да позвъни на Юрий Сергеевич и да си спечели репутацията на услужлив информатор?
— Засега в нищо не съм сигурен — каза си Мартин, докато затваряше енциклопедията. — Това са само мои фантазии.
Беше ходил два пъти на Факю — веднъж в самото начало на кариерата си — и беше останал с най-отвратителни впечатления от визитата си, а втория път — преди по-малко от два месеца. Това пътешествие беше значително по-интересно. Там успя да изпълни задачата си — да открие една жена, избрала радикален начин за развод, и да я уговори да се върне на Земята. Не стига това, но и успя да се сприятели… е, не да се сприятели, това е прекалено силна дума, но поне да се сближи с един от местните.
И това, между другото, много улесняваше нещата…
Мартин отвори календара. Погледна замислено датите. По отношение на дио-дао човек трябваше да се отнася много внимателно с времето.
Може би имаше шанс да успее.
— Голям глупак съм, защо ли се заговорих за кучета? — зададе си той риторичен въпрос и отиде да си подрежда раницата. Остави в мивката чашата с недопитото кафе, изгаси безмилостно пурата и я хвърли в кошчето за боклук.
Можеше и да успее, но разполагаше с броени часове.
— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Чувал съм много такива истории, пътнико.
Мартин кимна. Първата история, която представи на пазителя, не обещаваше нищо особено. Една забавна приказка за невидим слепец. Само преди няколко години би опитал да продължи историята, да извлече максималното от нея. Понякога пазителите се задоволяваха с някой най-обикновен виц… Може би бяха станали по-придирчиви?
Мартин въздъхна и си наля чай. Този пазител не пиеше алкохол.
— Наскоро бях на планетата Аранк — каза той. — Интересен свят. Аранките не разбират какъв е смисълът на живота, но това не ги смущава… Постоянно си мисля за тях, пазителю. Почти същите са като нас. Братя по разум. Дори недостатъците им не ни смущават — те са същите като нашите. Те имат всичко… освен смисъл. Ние, ако се сравняваме с тях, нямаме нищо. Дори смисъла го няма в кой знае колко много хора. Спомних си за един земен юноша, пазителю. Той растял като най-обикновено момче, умерено умно; когато трябвало — лудувал и се смеел, случвало се и да се страхува и да плаче. А когато дошло време да се прости с детството си, за пръв път си помислило: а в какво се състои смисълът на живота? Той бил начетен малчуган и започнал да търси отговора в книгите. Отхвърлил веднага онези, които казвали, че смисълът на живота е в това да умреш за родината или за идеята. Смъртта, дори и най-героичната, не може да бъде смисъл на живота. Момчето си помислило, че смисълът на живота е в любовта. И такива книги имало доста, и се оказало много по-лесно и приятно да се вярва на тях. Той решил, че непременно трябва да се влюби. Огледал се, избрал си подходяща девойка и решил, че е влюбен. Може би момчето умеело да убеждава добре самия себе си, а може би бил дошъл неговият час, но той наистина се влюбил. И всичко било хубаво, докато любовта не си отишла. През това време малчуганът вече бил станал юноша, но се разстройвал толкова искрено, колкото в детството си. Решил, че това е някаква неправилна любов, и се влюбил отново. И пак, и пак — всеки път, когато любовта си отивала. Той си вярвал, когато казвал „обичам те“, и не лъжел. Но любовта угасвала и на юношата му се наложило да повярва, че винаги става така. Тогава решил, че смисълът на живота е в таланта. Започнал да търси някакъв талант в себе си, пък макар и най-нищожен. Та нали вече знаел, че истинската любов може да се разгори от съвсем слаба искра, значи и талантът можел да израства. Намерил в себе си талант, мъничко зрънце талант, и започнал да го отглежда с любов и грижи, така както разпалвал любовта в себе си. И се получило. Обикнали го заради делата му и той станал нужен на хората, в живота му отново се появил смисъл. Но минало време, юношата възмъжал и разбрал, че уменията му са придобили смисъл, но животът му — не. Отново се разстроил и се зачудил. Започнал да търси смисъла на живота в удоволствията — но те радвали само тялото му и станали смисъл за стомаха му. Потърсил смисъла на живота в Бога — но вярата радвала само душата му и станала смисъл само за нея. А за нещо мъничко, жалко, наивно, което не било нито тяло, нито душа, нито талант — ето за това нещо, изграждащо личността на мъжа, все нямало смисъл. Той опитал всичко накуп — да вярва, да обича, да се радва на живота и да твори. Но така и не се намерил смисъл. Освен това разбрал, че никой от малцината, търсещи смисъл в живота, не е успял да го намери.
37
Руският глагол „какать“ е не особено груба дума, изразяваща ходене по голяма нужда (използва се например в детската реч), но явно е неподходяща за име на човек в Русия. — Бел.прев.