— Смисълът на тази история се заключва в това, че животът е лишен от смисъл? — попита пазителят.
Мартин поклати глава:
— Не.
— Веднъж ти разказа за човека и неговата мечта — каза пазителят. — Не намирам дълбоки различия между двете истории.
— Това е само защото си близо до всемогъществото — каза Мартин. — При теб има смисъл на живота, но няма място за мечти. Аранките имат мечти, но нямат смисъл. А хората… Хората имат и едното, и другото.
— Мартине, радват ли те мечтите, които не можеш да осъществиш, и смисълът, който не можеш да намериш?
— Радва ме това, че умея да мечтая и да търся смисъла.
— Движението е всичко — каза замислено пазителят. — Разказът ти не е завършен, Мартине.
— Той не може да бъде завършен — отговори Мартин. — Никога.
Пазителят поклати глава:
— Всяка история си има свой финал. Тук е тъжно и самотно, пътнико.
Мартин въздъхна, но пазителят продължи да говори:
— Но аз ще зачета разказа ти условно. Мини през портала и продължи пътя си. Обаче, ако следващия път не успееш да завършиш тази история, Порталите няма да бъдат открити за теб.
Мартин се вцепени. Поклати глава и попита глупаво:
— Зачиташ история, която не ти харесва?
Пазителят мълчеше.
— Ако не успея да разкажа финала й, няма да мога да се върна от Мардж?
Пазителят мълчеше.
— Искаш да ти дам отговор, който не е намерило цялото човечество?
Пазителят си наля чай.
Мартин се изправи. Огледа стаята — една от множеството „стаи за истории“ на московската Станция.
Възможно беше да я вижда за последен път. Беше получил еднопосочен билет. Историята, която необмислено беше започнал да разказва на пазителя, нямаше продължение!
Мартин погледна пазителя.
Той вдигна поглед. И се усмихна.
— Ще ти разкажа финала на тази история — каза Мартин. — Това ще бъде в света на дио-дао и пред мен ще седи друг пазител, но знам, че ще я разкажа на теб. Довиждане, пазителю.