— По дяволите… — каза мъжът. По челото му изби пот. — По дяволите…
— Вие трябваше да сте на негово място — каза Мартин. — Или аз.
— Вие го провокирахте — каза тихо мъжът.
— Да, провокирах го — съгласи се Мартин. — Струва ми се, че това е справедливо.
— Ти, гадино! — извика едно от приятелчетата на изчезналия, моментално изгубвайки престорения акцент и забравяйки да провлачва думите. — Долен мръсник!
— Защо не ме удариш? — предложи Мартин.
— Ще те намерим, където и да отиваш! — изкрещя младежът, като подскачаше смешно върху дивана, но не се решаваше да стане.
— Факю — каза Мартин. — Или както я наричат още — Мардж. Родната планета на дио-дао. Моля, заповядайте. Но имайте предвид, че по техните закони убийството на полово съзряло същество не е престъпление. А аз винаги спазвам местните закони.
— И вие сте готов да ги убиете? — попита тихо евреинът. Изглежда, въпреки целия си гняв не желаеше такъв край за младежа… и сега не знаеше как да се държи с Мартин.
— При самозащита — да — призна Мартин.
— В убийството на враг няма нищо срамно — долетя откъм вратата. Мартин се обърна.
На прага стоеше гедар. Висока фигура, уши-полуокръжности, разположени прекалено широко очи, тъмносив нечовешки цвят на кожата… Хората различават трудно извънземните, но на Мартин му се струваше, че това лице му е познато.
— Срещали ли сме се? — попита той.
— Библиотека — отговори кратко гедарът и Мартин го позна. Кадрах, приятелят на Давид. Разбира се, фактът, че знаеше името на гедара, не му даваше основания да го произнася на глас, затова само кимна.
— Да, помня те.
Шумолейки с пищните си оранжево-сини дрехи, гедарът се приближи плавно към него. Всички в залата притихнаха — и младите глупчовци, и нормалните пътешественици.
— Когато те оскърбяват с думи, не си струва да вадиш меча — продължи гедарът. — Трябва да убиеш врага с думи. Ти успя. Аз съм възхитен.
— Никой не знае какво се случва с изчезналите — каза Мартин.
— За Вселената той е умрял — каза гедарът, свивайки рамене съвсем по човешки. — Може да се убива по различни начини… Трябва да поговорим.
— Познавате ли се? — попита тихо евреинът Мартин. — Това нали е гедар?
Изглежда не беше разбрал нищо от разговора. Следователно се готвеше да премине през Портал за първи път и още не беше получил като подарък туристическия език.
— Да — каза Мартин. — Желая ви успех. Мисля, че тези момчета сега ще се държат кротко.
— Трябва да отидем някъде, където няма да ни чуват — каза гедарът.
Двамата излязоха от чакалнята, където бе настъпила пълна тишина. Мартин вървеше безмълвно зад Кадрах, който крачеше уверено нанякъде. Разбира се, можеха да влязат в някоя от стаите за гости, но Кадрах отведе Мартин в една от многото тоалетни на Станцията и попита:
— Нали не те смущава избора на това място за разговор?
Мартин огледа помещението. Четири кабинки с прегради, които не стигаха до тавана, при това две от тях явно не бяха предназначени за хора. Два писоара. Странно приспособление, което можеше да е предназначено за същество, извършващо естествените си потребности през отвори в широко разперените си ръце… или пипала.
Животът е удивително странен във всичките си прояви…
— Не, не ме смущава — каза Мартин. — Важните разговори в тоалетните са традиция на шпионските и детективските романи.
— Уважавам традициите — съгласи се Кадрах. Според Мартин гедарите не само уважаваха традициите, но и живееха за тях, обаче си премълча. — Струваше ми големи усилия да ви намеря на Земята — продължи Кадрах, — а когато ви намерих, едва не ви изпуснах. Добре, че московската станция е така претъпкана.
— Слушам ви много внимателно — каза Мартин.
— Това беше моят кханан — каза Кадрах. — Този, който уби момичето.
2.
Гедарите можеха да пушат — тютюнът им действаше по различен начин, но все пак беше слаб наркотик за тях. Мартин почерпи Кадрах с цигара и двамата задимиха в тоалетната като ученици, избягали от контролно.
— Кхананите са предсказуеми — започна да обяснява Кадрах. — Предсказуемите същества обожават собствениците си. Те не могат да се променят. Лесно могат да загинат — нали в съзнанията им все още го няма разбирането за смъртта като край на съществуването. Но не и да се променят!
— Като кучетата — кимна Мартин.
— Вашите кучета са на границата на предразума — поправи го Кадрах. — Виждали сме ги, знаем ги. Ние делим един свят с кхананите десетки хиляди години. Разумът можеше да се падне на тях… а на нас — само зачатъци на разум.