— Защо твоят кханан е убил девойката?
— Някой е станал нов бог за него. — Върху лицето на Кадрах се появи усмивка. Мартин не си правеше илюзии относно чувствата, криещи се зад нея. — Някой го е заставил да пристъпи заветите ми.
Сега Мартин се усмихна накриво. Животно отстъпник, нарушило заповедите на личния си бог…
— Не знам кой е способен на такова нещо — каза Кадрах.
— Знаеш — възрази Мартин.
Върху лицето на Кадрах се мярна страдание.
— Да. Прости ми, лъжа. Знам кой е способен. Но пазителите не отговориха на въпроса ми.
— Те не отговарят на никого — съгласи се Мартин. — И все пак няма друга алтернатива. Само те са били в състояние да насъскат кханана ти срещу Ирина.
— Честта изисква да си отмъстя — каза тихо Кадрах. — Обещах на кханана защита и благополучие. Не изпълних обещанието си и съм длъжен да си отмъстя. Но пазителите са толкова по-силни от народа на гедарите, колкото аз съм по-силен от листните въшки. Нямам шансове.
Мартин разпери ръце. Отдавна вече смяташе, че не е минало без намесата на пазителите на Библиотека… а може би и на Прерия 2, и на Аранк. Но не бе възможно те да бъдат принудени да отговорят, да бъдат объркани и да бъдат измамени.
— Така че какво реши? — попита Мартин.
— Аз съм безсилен в Станцията — отговори спокойно Кадрах. — Но извън Станциите пазителите не са всесилни. Ако са решили да убият девойката чрез чужди ръце, значи е възможно да се борим срещу тях. Кажи, Мартине, защо продължи да странстваш из Вселената? Какво още търсеше?
Мартин се замисли за секунда и разказа на Кадрах за размножилата се в седем екземпляра Ирина Полушкина. Гедарът кимна:
— Предполагах нещо подобно.
— Защо? — заинтересува се Мартин.
— Ти не приличаше на човек, чието търсене е свършило.
Мартин сви рамене:
— Можеше да съм зает с какво ли не…
— В моя свят аз се занимавам с издирването на изчезнали, с наказването на пристъпилите заветите и с възпитаването на младите — каза гедарът.
— Частен детектив? — учуди се Мартин.
— Детектив — кимна гедарът, пропускайки определението „частен“. — Детектив, палач и учител на младите.
Известно време Мартин очакваше усмивката му, но после осъзна, че няма да има такава.
— За пръв път срещам чуждопланетен колега — каза той. — Щастлив съм от нашето запознанство.
Гедарът му протегна ръка, Мартин с охота я стисна и попита:
— А обучението на младежта… Как е свързано то с работата на детектива… и палача?
— Служителите на ТайГедар учат с добро — поясни Кадрах. — А палачите учат със зло. Аз разказвам на младите за съдбата на престъпилите заветите, обяснявам им как вършим работата си. Тях ги побиват тръпки — и после с радост слушат за доброто.
— Хм… има логика — съгласи се Мартин. — И така, ти разбра, че разследването ми не е завършило, и ме последва?
— Да. Пристигнах на Земята, но закъснях. Ти отново беше минал през Портала. Когато се върна, исках да дойда в твоя дом, но вашите палачи го наблюдаваха.
— Те не са палачи — успокои го Мартин. — Просто… нещо като детективи-възпитатели.
Гедарът кимна:
— Достойни хора. Добре, че не ги убих… И е много хубаво, че жената е жива и търсенето й не е завършило. Искам да те помоля за услуга.
— Каква? — попита бързо Мартин, защото добре съзнаваше, че гедарът може да има много странни разбирания за това какво е услуга.
— Бъди мой приятел.
— Защо? — беше единственото, което успя да попита Мартин.
— Използваха кханана, за да ти попречат да отведеш жената на Земята. Който и да е бил престъпникът, пазителите или друг, все още неведом враг, нейното връщане го е плашело. Ти нали каза, че жената още е жива? Ако ти помогна да я спасиш — ще смятам, че съм отмъстил.
Гедарът млъкна и зачака отговор.
А Мартин общо взето нямаше избор. Кадрах му беше предложил приятелство. Вероятно беше много прогресивен гедар — не се гнусеше да дружи с хората и на Библиотека.
Ако откажеше приятелството му, автоматично щеше да се превърне в негов неприятел. Враг. А да имаш подир себе си оскърбен гедар, който е готов да отмъщава дори на пазителите, не е като да имаш за врагове трима земни хулигани.
Още повече, че гедарът беше чул необмисленото подмятане за планетата Мардж и знаеше къде да го търси…
— Горд съм с честта да бъда твой приятел — каза Мартин.
— Кадрах Саган Тай Сарах — каза гедарът и го прегърна.
На Мартин не му беше трудно да съобрази как трябва да постъпи.
— Мартин Игориевич Дугин — отговори той, прегръщайки извънземния. От него прииждаше съвсем обичайна, човешка миризма на пот.
— Приех приятелството ти не по зова на сърцето, а заради изпълнение на дълга си — каза гедарът, отстъпвайки. — Признавам вината си, но ще постъпвам както е длъжен да постъпва истинският приятел.
— Аз също приех приятелството ти не по зова на сърцето си, а от страх — призна Мартин. — Признавам вината си, но ще ти бъда истински приятел.
— И двамата сме виновни, и това е хубаво — кимна гедарът. — ТайГедар ще измери греховете ни, ще ги намери за равни и ще ни прости.
— И двамата сме виновни, и това е хубаво — съгласи се Мартин. — ТайГедар ще измери греховете ни, ще ги намери за равни и ще ни прости.
Кадрах се намръщи.
— Ти повтаряш думите ми.
— Ти повтаряш думите ми — каза Мартин.
Кадрах сякаш чакаше нещо.
— Ти повтаряш делата ми? — предположи Мартин.
Гедарът се изкикоти:
— Мартине, това вече не е част от ритуала! Заветът ни завърши с обещанието да бъдем истински приятели. И край! Останалото е просто разговор!
Мартин се усмихна накриво.
— Откъде можех да знам? Гедарите не се сприятеляват толкова често с хора. Знам само, че вашето общество е много взискателно към символите и клетвите.
— Не чак толкова, колкото изглежда отстрани — възрази гедарът. — Ще си починем ли преди пътя или ще тръгнем още сега?
— Още сега — каза Мартин. — Нали отиваме при дио-дао. И все още имаме шанс да заварим жив един мой приятел.
— При дио-дао? — Гедарът като че ли беше шокиран. — Не са най-добрата раса във Вселената. Но щом трябва…
— Нали споменах за дио-дао, когато ти влезе в чакалнята? — напомни му Мартин.
— Ти говореше на родния си език. А аз не го знам — сви виновно рамене гедарът.