— Добре — съгласи се Мартин. Гостът му подаде ивица станиол с пресовани таблетки. Мартин си спомни, че такава опаковка се нарича блистер. Красива дума, почти фантастична. „Той извади верния си блистер…“
— При вас е уютно — каза гостът, докато изчакваше Мартин да разпечата блистера и да изпие таблетката с минерална вода. В стаята нямаше нищо особено уютно — най-обикновен работен кабинет в най-обикновен апартамент. Бюро с компютър, две кресла, книжни рафтове и сейф за оръжие в ъгъла. Така че Мартин не отговори на комплимента, като го сметна просто за обикновена учтивост. — Значи вие сте Мартин?
— Със сигурност сте видели снимките ми — промърмори Мартин. — Да.
— Рядко срещано име по нашите географски ширини — отбеляза гостът дълбокомислено.
Мартин започваше да се вбесява. Името беше онова, което не можеше да прости на родителите си. Ранното му детство премина под знака на прякора „Гъсока“ — по телевизията даваха анимационното филмче за момчето Нилс, пътешестващо в небето на Скандинавия на гърба на гъсока Мартин. А за това как се съчетаваше Мартин с презимето Игориевич, беше по-добре изобщо да не си спомня.
— И по географските ни дължини — съгласи се Мартин. — Родителите ми са обожавали книгата на Джек Лондон „Мартин Идън“. Задоволих ли любопитството ви?
Гостът кимна и каза:
— Добре поне, че не са харесвали Грин. Едно рядко срещано име е много по-добро от някое измислено, не сте ли съгласен?
Мартин го изгледа и му беше на езика да каже: „Ти ли си тръгнал да разсъждаваш за Грин?“ Но поне разсъждаваше!
— И как са можели да ме нарекат в такъв случай? — поинтересува се той.
— О — оживи се гостът, — куп интересни варианти. Друд. Санди. Грей. Стил. Коломб. Освен това родителите ви може да са се увличали от политиката. Всякаква революционна романтика… Фидел Олегович, например. Повярвайте, това е още по-ужасно!
Мартин разпери ръце:
— Предавам се… Слушам ви много внимателно, тайнствен непознат посетителю.
Гостът не започна да тържествува. Просто извади от джоба на сакото си паспорт и му го подаде.
— Ернесто Семьонович Полушкин — прочете полугласно Мартин. Вдигна поглед към посетителя, кимна и му върна паспорта. — Много добре ви разбирам… Да пристъпим към работата?
— Вие сте частен детектив, работещ извън пределите на Земята — каза Ернесто Семьонович. — Нали не греша?
Мартин не се срамуваше от работата си и я криеше от роднините си единствено поради старомодността на чичо си и прекалената нервозност на майка си. Самият той предпочиташе термина „куриер“, но всъщност това беше многократно възпяваната и многократно осмивана професия на частния детектив. Въпреки широко разпространеното мнение, тя беше опасна не с количеството насочени към сърцето куршуми, а с количеството получавани шамари и изслушвани истерики.
— Нека да изясним нещата — каза Мартин. — Така се получи, че някои хора умеят да баламосват пазителите, а други — не. Така се получи, че на мен това ми се удава много добре. Затова върша работа, която прилича най-много на куриерската професия. Любимата ви жена е тръгнала да пътешества из другите светове? Ще я намеря и ще предам писмото ви. А ако тя не може да измисли история за връщането си — ще я съчиня вместо нея. Деловият ви партньор живее в друг свят? Ще поработя като доставчик. През Порталите не могат да се пренасят големи товари, но нали се търгува не само с железни лостове и греди. Мога да доставям по десет-двайсет килограма — редки чуждопланетни лекарства, подправки, чертежи и схеми на неизвестни на Земята устройства… Само не ме молете да мъкна наркотици. Първо, винаги проверяват излизащите от Порталите. Второ, аз съм принципен противник на психотропните вещества. Можете да ме помолите и да намеря избягал кредитор или нечистоплътен делови партньор, но тук вече ще си помисля дали да се захвана с работата. Аз изобщо не съм супермен. И не съм наемен убиец. Не ми се иска да рискувам живота си заради нечие отмъщение.
— А ако ви направят такова предложение? — попита Ернесто. Той слушаше Мартин много внимателно.
— Това вече предложение ли е? — уточни Мартин.
— Не, въпрос е.
— Самият аз не съм обучен да отговарям на такива въпроси — рече Мартин с нотка на разочарование и се изправи. — Но имам един телефонен номер, мога да ви го дам, човекът ще отговори вместо мен.
Ернесто Семьонович се усмихна и остана на мястото си.
— Аз наистина нямам намерение да правя такива предложения, Мартине. Това си беше чисто любопитство. Знам кой ви покровителства. Известно ми е даже защо ви се оказва тази услуга. И бих могъл да се опитам да ги разубедя… но това изобщо не ми е нужно.