Гедарът премълча, само ушите му се свиха и отново се отпуснаха. Това изглеждаше страшничко, но Мартин знаеше, че подобна реакция е аналогична на широко отворени очи и показва объркване.
В първия купол зад редиците подковообразни маси, около десетина чиновници дио-дао очакваха гостите. Тук беше топло, тихо звучеше някаква необичайна, но приятна музика, ухаеше на ароматно масло — покрай стените бяха наредени димящи триножници, от които прииждаха благовонни миризми.
— Добър ден, уважаеми — каза Мартин и се поклони. — Живейте!
Гедарът повтори точно думите му.
— Живейте! — отговориха в един глас дио-дао.
Тази раса не беше хуманоидна. Справочникът на Гарнел и Чистякова предпазливо ги определяше като „изправено ходещи псевдоторбести“. И наистина, най-голямо сходство имаха със земните кенгура, само че бяха с по-развити предни лапи, а тялото им беше покрито не с козина, а с кожа с бронзов цвят, подобен на загар. Зъбите в устата им не оставяха съмнение, че са най-малкото всеядни. Не отхвърляха дрехите, но във вътрешността на сградите носеха само къси полички, скриващи половите им органи. На закачалки до стените бяха грижливо наредени дълги кожени якета.
— При мен — нареди кратко един дио-дао.
Мартин и Кадрах получиха от него дебела брошура и прозрачна химикалка, пълна с оранжево мастило. Този дио-дао беше в последен стадий на износване на дете и се стараеше да не става, без да има нужда.
— Ще помогна на приятеля си да попълни анкетата — каза Мартин. — Нали това не е забранено?
— Не е забранено — каза чиновникът след кратък размисъл. Дори туристическият език, който звучеше като роден език от устата на почти всички разумни същества, при него имаше странен металически акцент. — Но анкетата трябва да бъде попълнена от неговата ръка. Маса номер шест.
Мартин отведе Кадрах на шеста маса. Двамата седнаха един до друг, Мартин въздъхна и отвори брошурата.
— Къде е анкетата? — попита Кадрах.
— Ето я. — Мартин потупа по брошурата. — Попълвай внимателно, допускат се не повече от четири поправки, а втори екземпляр дават срещу заплащане… което не е малко…
Гедарът изсъска през зъби някаква ругатня и отвори брошурата. Зачете се… и вдигна изпълнен с недоумение поглед към Мартин.
— За какво е това?
— Първия въпрос ли имаш предвид? — попита Мартин. — Просто отговори.
— Защо? — повтори настойчиво гедарът.
— Ако си достигнал възрастта на полова зрялост, имаш правото да се придвижваш свободно из планетата. Иначе към теб ще бъде прикрепен гид-възпитател. Срещу солидно заплащане.
— А вторият въпрос? — попита напрегнато гедарът.
— Забранява се да се задоволяват естествените потребности извън специалните помещения. На Мардж максималното време, през което можеш да достигнеш до най-близката тоалетна, е три часа и половина. Оттук и въпросът: „Способни ли сте да издържите три часа и половина, без да ходите по голяма нужда?“
— За какво е всичко това? — малко поразшири въпроса си гедарът.
— Шокиращите и дразнещи въпроси нарочно са изнесени на първите седем страници — обясни Мартин. — За да се определи доколко туристът е сдържан и спокоен.
— Ще отговоря на всички въпроси — реши гедарът. — Но дио-дао са ненормални.
— Там ще има въпрос смяташ ли расата дио-дао за умствено непълноценна — успокои го Мартин. — По-добре отговори с „да“. Изобщо — бъди искрен. Дио-дао са съставили този въпросник не за да забранят на някого достъпа до световете си.
— А за какво?
— За да знаят от кого какво да очакват — усмихна се Мартин. — Можеш да заявиш, че ги мразиш, но ако омразата ти не се изразява в действия, дио-дао няма да имат нищо против. Те даже не налагат на туристите някакви извънредни ограничения. Просто искат да знаят всичко за теб.
Следващият час премина в мълчание. В анкетите не се изискваше да се пише много, в повечето случаи беше достатъчно да се сложи отметка срещу необходимите отговори. Понякога Кадрах изпадаше в недоумение и питаше Мартин: „А ако не знам дължината на червата си?“ или: „Не знам какъв е броят на сексуалните партньори на майка ми, какво да отговоря?“.
В първия случай Мартин го посъветва да посочи „по-малко от 100 метра“, а във втория — „поне един“.
След два часа Мартин учтиво помоли дио-дао за вода. Донесоха им поднос с кана с чиста вода, две конусовидни стъклени чаши и чинийка с тъмносиви сламки.
— Хубаво нещо — препоръча Мартин, докато слагаше в устата си няколко сламки. — Това е не просто храна, а лек стимулатор.
— Ти не си молил за него! — отбеляза подозрително гедарът.