— Ако не ти дадат храна в отговор на молбата да пиеш, значи не уважават госта.
Гедарът се изкикоти.
— Най-смешното е, че те ни уважават — съобщи Мартин. — Толкова, колкото могат. Между другото на тази планета се препоръчва да се яде месо само в краен случай и то добре сварено или изпечено. Има твърде много биологично активни вещества.
След още час анкетите бяха попълнени. Кадрах почти не изостана от Мартин и допусна само две поправки — първо се запъна на въпроса: „Кога планирате да умрете?“, а после на: „Бихте ли могли да изядете разумно същество, ако нямате други източници на храна?“. На втория въпрос Кадрах отначало отговори с „не“, но после по съвет на Мартин промени отговора на „не знам“.
— Все пак това е подигравка — изрече преднамерено високо гедарът, измервайки с ръка тежестта на попълнения талмуд.
— Помисли си само, че преди три месеца тези дио-дао още не са били родени — отговори Мартин, кимайки на невъзмутимите „кенгура“. — И че след три месеца вече няма да ги има. Същества с толкова кратък живот трябва да се придържат към много регламентирани норми на поведение.
Кадрах леко се смути.
Двамата дадоха анкетите си на дио-дао и по къс коридор преминаха в следващия купол. Там внимателните и придирчиви митничари проучиха цялото им снаряжение. Не последваха упреци, но всичко, до последното пакетче чай в раницата на Мартин и най-малкия орех в чантата на Кадрах беше преброено, описано и нанесено в декларациите. В копията на декларациите Мартин и Кадрах бяха длъжни да отбележат всички използвани за лични нужди или за търговия предмети. Също така им издадоха солидно на вид удостоверение, служещо за временен паспорт на територията на дио-дао. Загубата на удостоверението се наказваше със сериозна глоба и депортиране на територията на Станцията.
В третия купол беше най-лесно. Група лекари изясни каква е чувствителността им към различни методи на изследвания, след което ги подложи на рентгеново и ултравиолетово сканиране. Както Мартин, така и Кадрах се отказаха от гама-сканирането и ендоскопията.
Дио-дао не настояха.
Почти всички извънземни бяха с коремчета, повече или по-малко солидни. На някои даже торбите бяха започнали да им се отварят и оттам от време на време проблясваха любопитни детски погледи. Мартин очакваше от Кадрах поредния наивен въпрос — например защо тук работят толкова женски особи. Но Кадрах мълчеше. Вероятно знаеше, че дио-дао са хермафродити.
Не се наложи да използват хотела или приюта за бездомници — справиха се с формалностите доста бързо.
Последният купол беше търговски център. Мартин продаде онези от стоките си, които заинтересуваха дио-дао — на първо място красивите цветни картички със земни изгледи и червен пипер. Дори на извънземните са им интересни редките подправки. Кадрах продаде част от орехите си, от които се състоеше неговата „храна за походи“. Доколкото Мартин знаеше, растящите само на родната планета на гедарите орехи наистина се ценяха в цялата галактика. Нищо изискано откъм вкус, но с почти неограничен срок на годност и огромна хранителна стойност… Плюс това бяха подходящи за всяка белтъчна раса. По-добра можеше да бъда само синтетичната храна. Но изкуственото никога не е по-добро от естественото.
С парите на дио-дао в джобовете двамата преминаха граничната линия. Гедарът все пак си купи кожено яке, като благоразумно реши да не разчита само на силата на духа си. Мартин реши, че са му достатъчни и собствените му дрехи, само облече пуловер под якето.
— Забавна архитектура — съобщи Кадрах, като се огледа.
Мартин споделяше иронията му. Вече се беше стъмнило, имаше лека виелица, но не беше трудно да се долови общата идеология на града. Куполи върху колони, понякога свързани с проходи, понякога стоящи отделно. Най-високата сграда не надвишаваше четириетажна къща. Тесните улички бяха с настилка от шестоъгълни каменни плочки. Пред всяка къща имаше малък фенер — и това беше цялото улично осветление.
— Минимализъм — съгласи се Мартин. — Мисля, че това също е свързано с краткия им живот.
— Запознат съм с особеностите на расата дио-дао — каза сухо Кадрах. — Не ме смятай за невежа. Но въпреки това съм изумен как успяват да съществуват и да развиват цивилизацията си.
— Ще разбереш — успокои го Мартин. — Трябва да си намерим подслон за през нощта.
— Хотел?
— Много е скъпо. Хотелът при митницата е много по-евтин. Но аз имам познат сред дио-дао. Ако е още жив…
— Да вървим — веднага се съгласи Кадрах. — И да не се туткаме, защото той може да умре всеки момент, нали?
— Точно така — потвърди Мартин. — Да тръгваме.