— Но ако ти не беше забременял… — промърмори Кадрах.
— Щях да живея няколко дни повече. Седмица. Месец… — В гласа на дио-дао се прокрадна съмнение. — Има билки и лекарства. Хиляди години народът ни е търсил тайната на дълголетието. Велики учени и герои са се отказвали от размножаване… нареждали са да бъдат вързани, когато настъпи Нощта на извършването, че даже и са отстранявали репродуктивните си органи. Това не помага. Такава е природата ни, гедаре.
— Организмът на дио-дао изработва три яйцеклетки и порция сперма веднъж в живота — поясни Мартин. — Интервалът от време, в който е възможно зачеване, се нарича Нощта на извършването. Десет-дванайсет часа секс. Хормонална буря, на която е почти невъзможно да се устои. Но ако някой дио-дао не намери партньор… или успее да се въздържи… това означава само, че родът му ще се прекъсне. Няма алтернатива.
— Не бих искал да си отида от живота с един месец по-късно обаче, без да съм предал паметта си на сина си — каза Родения през есента, когато се върна на масата. — Имах интересен живот… Тази риба ти харесваше, Мартине, нали?
— Да, благодаря. — Мартин взе от ръката му чинийката. — Ти живееш вече шест месеца, Родени през есента?
— Шест месеца и осем дни — кимна Родения през есента. — Синът ми разбира… той се старае да не бърза. Вече споделих с него почти всичко, което можех. На него му е интересно, той е съобразително момче.
— А вътрешноутробният период… той не се ли брои? — уточни Кадрах.
— Обикновено — не — усмихна се Родения през есента. — Нали зависи от родителя кога ще започне да споделя с детето си разума. Мнозина оставят всичко за последния ден. Аз започнах почти веднага след зачеването.
— Странно и плашещо… — каза Кадрах. — Прости думите ми, дио-дао, но се опитвам да си представя какво е да получиш паметта на предците си още в утробата на майка си… да си едновременно и личност, и част от безкрайна редица…
— Паметта се предава избирателно — каза Родения през есента, докато се настаняваше до Мартин на нисичкия диван. — Старая се да предам на сина си всичко най-хубаво и интересно от преживяното от мен, но му оставям спомен и за грешките… съмненията… неуспехите. Защото те също са част от живота. Знаеш ли, че можем да предадем на децата половината от паметта си?
Кадрах кимна.
— В мен е половината памет на родителя ми — продължи Родения през есента. — Четвърт от паметта на дядо ми. И така до началото на времето. Паметта на най-далечните ми предшественици не съхранява техните думи и постъпки, само проблясъци от емоции. Някога и от моята памет ще остане само неразличим миг. Възможно е това да бъдат днешните ми емоции. Не знам. Аз нямам власт над това каква част от паметта на предците ми ще отиде у сина ми, и той няма да е свободен да се разпорежда с моята памет. Но ми се иска потомците ми да ме запомнят щастлив. Когато се обръщам към паметта на предците ми, ми се струва, че те са били щастливи — винаги, през целия си живот. Това е като нежна топлина, струяща през мрака на вековете. Това е много хубаво — да помниш топлината и да знаеш, че теб също ще те запомнят. Аз съм звено във веригата на поколенията. Аз съм повече от личност, аз съм цял род. Аз съм щастлив.
Кадрах поклати глава, сякаш не беше съгласен. Но премълча.
Родения през есента взе каната и сипа чай по чашите. Във вкуса на напитката нямаше нищо от този на земния чай, но Мартин по навик я наричаше с тази дума — както и всяка друга билкова напитка на всяка планета.
— Радвам се да ви видя — заговори отново Родения през есента. — Но аз не съм толкова наивен, че да повярвам, че моят дългоживеещ приятел Мартин е решил да ме навести в деня на моята смърт. И е още по-съмнително един горд гедар — дио-дао се усмихна, смекчавайки иронията на думите си — да е дошъл тук, за да си изясни особеностите на нашата биология. С какво мога да ви помогна?
Мартин и Кадрах се спогледаха. Очевидно и на „гордия гедар“ му беше неловко да моли за помощ един умиращ.
— Аз умирам и това не може да се промени — каза Родения през есента. — Разговорът с вас прави радостни последните ми часове. Но ако мога да ви помогна с нещо, това ще ме изпълни с възторг. Говорете.
— Нали помниш като какъв работя? — попита Мартин.
— Наемен полицай — кимна Родения през есента.
— Е… добре, така да е. Неотдавна, преди седмица… — Мартин се запъна, разбирайки колко неуместна е тази фраза в разговор с живеещо половин година същество, но вече беше късно да се поправя. — Преди седмица ме помолиха да намеря една девойка, преминала през Портал…
— Вашите полови партньори притежават разум и свободна воля? — учуди се Родения през есента.