— Разбира се.
— Ох, прости ми, бъркам ви с гедарите… — усмихна се Родения през есента.
Мартин погледна Кадрах. По лицето на гедара избиха червени петна и дишането му се ускори, но той не каза нищо.
— И така, аз тръгнах на път… — побърза да продължи Мартин.
Лесно му беше да разказва. Без излишни подробности Мартин уведоми домакина си за трите смърти на Ирина Полушкина, за това, че девойката е получила достъп до списък със загадките на Вселената, за своята догадка относно планетата Мардж, за гедара, присъединил се към него, за да си отмъсти на пазителите.
Изглежда, последното заинтересува Родения през есента повече от всичко останало.
— Все още никой не е успявал да отмъсти на пазителите — отбеляза той. — И може би това е добре. Ако интересите на пазителите наистина се окажат засегнати, каква ли ще бъде реакцията им? По силите им е да унищожават цели планети, а моралът им е непонятен за никого. Може би заради постъпката на един ще накажат цялата раса?
— Длъжен съм да отмъстя — отговори гедарът много сериозно. — Всеки мой съотечественик би ме разбрал и не би ме осъждал.
— Разпореждаш се с твърде голяма лекота със съдбата на биологическия си вид — отбеляза Родения през есента.
— Ако моята чест зависи от силата на врага, имам ли право да я наричам чест? — изрече студено гедарът. — Освен това не знаем със сигурност дали пазителите са замесени в случващото се. Ако не са — спасяването на девойката няма да ги засегне с нищо. Ако са замесени… то аз съм длъжен да помогна на Мартин.
Родения през есента кимна, но не беше ясно дали се съгласява, или е решил да не спори повече. После помоли:
— Донеси ми телефона, Мартине. В спалнята е.
Мартин му донесе телефона — тежък апарат от груба тъмнокафява пластмаса, навяваща асоциации с думата „ебонит“, с дълъг шнур в гумена изолация. Телефонът нямаше слушалка, фунията на микрофона и високоговорителят се крепяха на различни проводници. Нямаше също бутони или шайба.
— Конструкцията на човешките телефони е по-разумна — отбеляза Кадрах. — Микрофонът и високоговорителят са обединени заедно и…
— Знам — кимна Родения през есента. — Когато този телефон стане негоден, ще го заменят с нов модел. Но докато работи, защо да го сменят? Всяка вещ, създадена да смени стара, но не изкарала службата си до края, е време, откраднато от нечий живот.
Кадрах наведе глава, сякаш признавайки правотата му.
— А как са устроени вашите телефони? — попита Мартин.
— Никак — призна гедарът. — Ние едва неотдавна оценихме възможностите, които дава електричеството.
Родения през есента каза нещо в микрофона. После повтори фразата.
— При вас връзката още ли се установява от телефонисти? — отново не можа да се сдържи Кадрах. — Съществува комплект от бутони…
— Компютър — отговори Родения през есента. — Вече от осемнайсет поколения сме с компютри.
— А телефоните са останали от старите времена? — уточни кадрах. — Вие сте научили машините си да разбират говора само за да запазите старите телефонни апарати?
— Това беше признато за по-удобно — кимна Родения през есента.
Мартин наблюдаваше с любопитство този диалог. Гедарите, при всичките им нелепости по отношение на социалното устройство на обществото, пищните церемонии и странните закони, бяха близки на хората в много отношения. Те с удоволствие приемаха — или се опитваха да приемат — техническите постижения на човешкото общество. Постиженията на аранките им харесваха още повече, но затова пък решително не ги устройваше техният мироглед.
Дио-дао бяха различни.
Краткият живот не им пречеше да развиват науката. Бащата-учен предаваше знанията си на сина си — и изследванията продължаваха. Почти винаги професионалните знания на дио-дао се предаваха по наследство на едно от децата и то вече не можеше да се откаже… а и не искаше. Неговите братя — обикновено дио-дао износваха две, че и три деца — бяха по-свободни в избора си, но и те обикновено продължаваха семейната традиция.
Но виж, с внедряването на научните си постижения в практиката, дио-дао изобщо не бързаха. В много къщи имаше телевизори, но мнозина не виждаха нужда от телевизията. Дио-дао развиваха успешно космонавтиката и стартиращите веднъж на няколко години космически кораби бяха успели да посетят и четирите планети на звездната им система, но това не предизвикваше никакви сътресения в обществото им. Дио-дао се ползваха от услугите на пазителите без колебания, бяха създали редица колонии, но експанзията им беше бавна, сякаш правеха на някого услуга, заселвайки пустите светове. Ето че вече почти сто години на планетата им работеха ядрени реактори, но по-голямата част от енергията им продължаваше да се изработва в топлинни електроцентрали и хидроелектростанции. Говореше се, че дио-дао са разработили абсолютно безопасен, екологично чист и много мощен термоядрен реактор, но засега дори не бяха пристъпили към строителството му. Компютрите в жилищата бяха нечувана рядкост, но съществуващите машини превъзхождаха всякакви земни аналози, а според слуховете — дори и компютрите на аранките.