— Ще помогна — каза Мартин. Потърси някакви подходящи думи и промърмори: — Знаеш ли, гордея се с познанството си с теб. Сега нещо ще ми липсва.
Родения през есента кимна и се усмихна.
— Помогни ми да стигна до спалнята. Отслабвам.
Мартин помогна на Родения през есента да върви — той наистина беше започнал да залита. Силите му си отиваха. При отвора на вратата, преграден само с плътна тежка завеса, Родения през есента се обърна:
— Прощавай, гедаре. Живей и помни.
— Прощавай, дио-дао — каза Кадрах. Явно се чувстваше неловко — едър, силен, агресивен, горд гедар. Пред лицето на умиротворения умиращ дио-дао, в нощта на смърт и раждане, всичките принципи на гедара изглеждаха неуместни и наивни, като детска игра на войници насред изпепелено полесражение.
4.
Оказа се, че появата на бял свят на Дочакалия приятеля изобщо не е толкова лесна, колкото се опитваше да я изкара Родения през есента. Бременността продължаваше повече от нормалното и торбата на извънземния беше станала твърде малка за детенцето: главата излезе навън лесно, раменете също се показаха без проблем, но торсът изобщо не искаше да преминава. Родения през есента търпеше болката мъжествено, а може би хормоналният изблик потискаше чувствителността, но в един миг на Мартин му се стори, че ще му се наложи да вземе нож и да експериментира с цезарово сечение на извънземния.
Но Дочакалия приятеля все пак се справи сам.
Детето на възраст няколко минути — беше не по-едро от пет-шестгодишно земно дете — си почиваше на леглото, до родителя си. Родения през есента шепнеше нещо и нежно галеше сина си, който все още беше свързан с него чрез пъпна връв. Може би те дори все още можеха да споделят спомените си, но Мартин не се реши да пита дали е така.
Пъпната връв падна сама. Дочакалия приятеля се избърса с мокри кърпи и остана да седи до родителя си, докато очите на Родения през есента не се затвориха. Едва след това детето се обърна към Мартин.
— Ще се изкъпя и ще хапна — каза малкият. — А после ще ми помогнеш ли да погреба тялото?
Мартин кимна. Беше странно и зловещо да общува с това едва родило се, но вече напълно самостоятелно същество.
Поне си струваше да се радва на прогреса на цивилизацията на дио-дао — вече не се налагаше децата им да ядат телата на родителите си.
Дочакалия приятеля влезе в гостната, кимна на Кадрах и влезе в кабината с душа. Гедарът си оставаше невъзмутим, поне външно, и това радваше Мартин. Докато детето се къпеше, той зави тялото на Родения през есента в тънък саван, направен дори не от плат, а от плътна сива хартия. Опита се да затвори очите на приятеля си, но те упорито гледаха в застиналото завинаги бъдеще.
— Дори не знам какво да кажа — промърмори Мартин. — Е… ти беше добро момче… не човек, естествено, и дори не мъж, а хермафродит… но в онази каша преди три месеца много ми помогна… и чувството ти за хумор не беше зле… и се отнасяше добре с хората.
Мартин помълча малко, но нищо друго не му хрумваше.
— Почивай в мир — заключи той, закривайки лицето на Родения през есента. — Лека ти пръст.
… След час, когато утолилото първия си глад дете реши да пристъпи към погребването на родителя си, Мартин се убеди в наивната антропоморфност на думите си. Дио-дао не погребваха мъртъвците си. Мартин и Дочакалия приятеля — той, макар и толкова млад, се оказа физически силен — понесоха тялото към края на града. Кадрах безмълвно ги следваше, без да предлага помощта си, но с интерес наблюдаващ случващото се. Спряха се при високата решетъчна ограда. Дочакалия приятеля намери в оградата тясна вратичка, затворена с масивна ключалка, внесоха тялото зад оградата, пуснаха го на земята и излязоха обратно.
И почти веднага зад оградата започна шумолене и се чу отвратително лепкаво жвакане.
— Какво има там? — попита Мартин, борейки се с гаденето си.
— Животно — отвърна кратко Дочакалия приятеля. Погледна към Мартин и кимна: — Да, ние храним животни с мъртвите си тела. Ние умираме прекалено често, за да използваме пълния кръговрат на органичните вещества и да заравяме телата в почвата, за да я наторяваме.
— И после ядете тези животни? — уточни Кадрах.
— Не, даваме ги за храна на още по-едри животни — отговори детето. — Каква е разликата, гедаре? Ти ядеш треви и ядки, израснали от костите на предците ти. Ние ядем месо, нахранено от телата на прародителите ни.
Противно на очакванията на Мартин, гедарът не започна да спори.
— Животът е жесток — каза Кадрах.
— Само смъртта е по-безмилостна — съгласи се Дочакалия приятеля.
Върнаха се в дома на Родения през есента — който отсега нататък се превръщаше в дома на Дочакалия приятеля.