И легнаха да спят, защото беше късно след полунощ, а всички бяха уморени.
Но първо Дочакалия приятеля похапна още малко.
Мартин спа лошо. Преди няколко дни беше чел една забавна статия на някакъв психолог, изучаващ пътешестващите през Портали. Покрай изброяването на традиционните проблеми, срещащи се сред пристрастените туристи — като депресия, дезориентация в пространството и времето, самоубийствени наклонности, импотентност, повишена агресивност и неадекватно възприемане на интонацията и жестовете — психологът даваше препоръките си. На първо място сред тях беше да се правят седмични, а по възможност — и месечни паузи между посещенията на един или друг свят. Авторът се изказваше с голямо неодобрение за онези, които пътешестват от свят в свят, без да се връщат на Земята. Що се отнася до психологическото натоварване, предизвикано от посещаването на три чужди свята за една седмица, авторът го смяташе за непоносимо за човешкия разум.
Разбира се, в някои отношения психологът преувеличаваше, както е и длъжен да постъпва всеки лекар. По-добре пациентът да бъде наплашен, отколкото да му се внушава неоправдан оптимизъм. Мартин се беше мотал достатъчно дълго из Вселената, за да има основание да се чувства по-подготвен от повечето пътешественици.
И все пак сънят му беше тежък и изпълнен с кошмари. Сънува, че заедно с Дочакалия приятеля готвят празничен обяд от Родения през есента. Необходимо беше мъртвият да бъде поръсен с подправки, да се загърне във варак и да се запече направо върху леглото. Кадрах стоеше отстрани и задаваше въпроси — дали Мартин не слага прекалено много подправки в печеното и дали месото на стария дио-дао ще бъде достатъчно крехко. После, кой знае защо, Кадрах се заинтересува от кошерната структура на чуждата цивилизация, като маниерът му на поведение напомняше с нещо за младите хулигани провокатори…
А после се появи Ирочка Полушкина. Тя беше бледа, движеше се бавно, и когато се приближи, Мартин разбра, че е мъртва. На неговия възглас как е могло да се случи това тя виновно отвърна, че се е опитвала да види Бог, а такива опити не водят до нищо добро.
Впрочем, тя седна на празничната трапеза заедно с всички останали. И когато Мартин отказа да се храни, тя започна с неженска сила да го разтърсва за раменете, настоявайки веднага да се заеме с ужасното ястие…
— … Ставай, трябва да тръгваме — каза Дочакалия приятеля. — Влакът за Долината на Бог тръгва след час.
— Значи ти ще ни съпроводиш? — попита Мартин, докато отхвърляше остатъците от съня.
— Нали ви казах — не можете да стигнете сами.
— Баща ти го каза — промърмори Мартин. — Родения през есента, а не Дочакалия приятеля.
Малкият се усмихна и каза:
— Първите дни след раждането ни е трудно да отличим своята памет от чуждата… Да, това го каза родителят ми, но аз съм съгласен с него.
— И с основание — кимна Мартин, ставайки. Двамата с Кадрах бяха спали на пода — бяха се отказали от предложеното легло, без да се уговарят помежду си.
— Между другото можеш да ме наричаш просто Ди Пи — каза Дочакалия приятеля. — Това дори ще ми бъде приятно.
— А гедарът?
— Нека и той ме нарича така — съгласи се Дочакалия приятеля след кратко колебание.
През нощта Дочакалия приятеля забележимо беше пораснал. Сега беше висок колкото момче на седем-осем години. Детството на дио-дао не продължаваше дълго, а и можеше ли да се нарича детство периодът на физическо порастване? Същността на човешкото израстване изобщо не беше в увеличаването на размерите и появата на вторични полови белези. Детството е период, в който се опитваме да разберем света… но за дио-дао светът беше разбираем и познат още преди раждането…
Закусиха. На масата имаше голямо количество леко запечено месо с гъст пикантен сос, нещо като мек кашкавал и подобни на зелен фасул задушени зеленчуци. И чай, много чай, страшно сладък и силен.
Само Ди Пи ядеше от месото.
— Всичко си изясних — съобщи той, поглъщайки порция след порция. — Жената Ирина е тръгнала към Долината на Бог с обикновен влак. Това не е скъпо и е достатъчно удобно, но влакът ще пристигне там едва днес следобед. А ние ще потеглим с експрес и ще пристигнем късно вечерта. Жената няма да има достатъчно време да извърши някоя глупост.
— Каква глупост? — настръхна Мартин.
— Мислих много по въпроса — каза скромно Ди Пи. — Родителят ми беше прекалено загрижен от приближаващата смърт, за да размисли сериозно над проблема. А аз, както ми се струва, разбрах целта на Ирина.
— Е, хайде де, казвай! — подкани го Мартин.