оръжията в земята.
Загледа се в отворения гардероб и се замисли какво ли значение има този момент, ако изобщо
имаше нещо такова, разбира се.
В колежа беше буквално грабнат от историята на Цинцинат - римският войник, държавник и
фермер от дните преди Рим да стане имперска сила. Този мъж, който бе спасил загиващия град от
една враждебна армия, бе приел властта само докато възстанови реда, като после се бе върнал във
фермата си. Във Вашингтон Кийт често бе минавал покрай една сграда на Масачузетс Авеню ,
достолепната „Андерсън Маншън―, която подслоняваше Обществото на цинцинатите, и с и
представяше, че неговите членове имат същия опит като своя римски патрон, Цинцинат. За него това
би било идеалното - това беше есенцията на всяка една аграрна република: идва заповед за
мобилизация, сформира се гражданска милиция, врагът бива отблъснат и победен, след което всички
се разотиват по домовете си.
Но не това се бе случило с Америка след 1945 година и за изтеклото половин столетие войната се
бе превърнала в начин на живот. Това беше Вашингтон, който той току-що бе напуснал: град,
опитващ се да се справи с последиците от победата, свеждайки ги до минимум.
Кийт затвори вратата на гардероба и каза:
- Край.
Отвори другия гардероб, а после и двата италиански куфара ръчна изработка, които бе решил да
запази. Окачи смокинга си, като се усмихна на неуместността на тази дреха тук, после окачи няколко
по-обикновени дрехи, като си напомни да се отбие до магазина за джинси и памучни ризи.
Като продължение на темата за Рим Кийт се замисли как изгаряше, по подобие на Цезар, мостовете
след себе си. Но не беше сигурен дали бъдещето му включва и тази ферма. Това зависеше от човека,
в който се бе превърнал Кийт Ландри.
В съзнанието си той все се виждаше като обикновено фермерско момче, въпреки колежа,
пътуванията, костюмите по поръчка, перфектното владеене на чужди езици, както и перфектното
боравене с екзотични оръжия и екзотични жени. Без значение дали беше в Париж, Лондон, Москва
или Багдад, той винаги усещаше полепналите по косата си семена от трева. Възможно беше това да
не отговаря на истината; може би той беше това, в което се бе превърнал. И ако това беше вярно, той
не се намираше там, където му беше мястото. Но той щеше да даде шанс на Спенсървил и ако
ловенето на пъстърва и ръкостисканията в църквата, залата на ветераните от войната и приказките в
магазина за инструменти започнеха да му доставят удоволствие, щеше да остане тук. Но ако нищо не
се получеше.... е, той никога не можеше да се върне във Вашингтон. Бе прекарал повече от поло-
вината си професионален живот на път и може би точно там си му беше и мястото: навсякъде и
никъде.
Видя, че леглото е оправено с чисти чаршафи и вълне но одеяло - благодарности на леля Бети - и си
отбеляза, че тя не е забравила, че това е неговата стая, и не му е приготвила за спане в голямата
спалня. Тази стая беше принадлежала на баща му като момче, а преди това на неговия баща, така че
леля Бети по всяка вероятност бе разсъдила, че той ще предпочете да спи именно в нея, докато
порасне. Усмихна се.
Слезе в голямото кухненско помещение. Кръглата маса можеше да събере до десет души:
семейството, ратаите и всяко дете, което се отбиеше за филия, намазана с масло. Отвори хладилника
и видя, че е зареден с всички необходими хранителни продукти, с изключение на бирата. Много от
местните хора бяха въздържатели и околията, макар и не на сух режим, не беше удавена в алкохол.
При редките си посещения Кийт бе намирал това за приятно старомодно, но виж, ако си жител тук ,
това можеше да представлява проблем. Макар и най-малкият от проблемите му.
Влезе във всекидневната, извади бутилка скоч от един от кашоните си, върна се в кухнята и си наля
уиски и вода в една зелена пластмасова чаша, от което напитка та придоби зеленикав цвят.
Седна край голямата кръгла маса на стола си и се загледа в празните места. Освен майка му и баща
му, Пол и Барбара, тук бе седял чичо му Нед, по-младият брат на баща му, който обикновено сядаше
срещу Кийт, така че Кийт редовно виждаше чичо си на закуска, обяд и вечеря, да се храни спокойно,
изтощен след дългия ден селска работа. Нед беше истински фермер, сериозен, но не без чувство за
хумор мъж, син на земята, който искаше само да се ожени, да отглежда деца, да сее зърно, да поправя