шума до вратата, така че всичко изглежда предварително замислено. Всичко изг лежда така, сякаш сте
му направили засада.
- Глупости. Аз обичам съпруга си. Кой не го об ича?
- Е, аз поне не познавам човек, който да го об ича. Най-малкото вие.
Ани се усмихна мрачно.
- Точ но така. Чаках го с пушка в ръка и м у пръснах дебелия задник така, че парчетата се
разхвърчаха чак до съседния окръг. И какво от това?
Ани се замисли за Кийт Ландри, за възможността той да е мъртъв, положен в дома на покойника
„Гибс―. „Извинете, госпожо Бакстър, това е зала Б, там е положен господин Ландри. Господин
Бакстър е в зала А, госпожо.―
Ами ако Кийт не беше мъртъв? Дали тогава имаше някаква разлика? Може би трябваше да изчака,
за да научи със сигурност. Ами Том и Уенди? Това беше баща им. Тя се поколеба и се замисли дали
да не върне пушката в пирамидата. Щеше да го направи, ако не беше прерязаният шнур, който
неминуемо щеше да накара съпруга и да запита защо.
Полицейската кола зави в посипаната с чакъл алея; вратата и се отвори и се захлопна, после
стъпките на съпруга и отекнаха по верандата и тя го видя до задния вход да пъха ключа в ключалката.
Вратата се отвори и Клиф Бакстър прекрачи прага на тъмната кухня - тъмна фигура, очертана на
фона на осветената задна веранда. Той изтри лицето и ръцете си с носна кърпа, после подуши
пръстите си и се насочи към умивалника.
- Добро ут ро - каза Ани.
Той рязко се извъртя и се втренчи в мрака към масата.
- О... ти ли си. Не м и мирише на кафе.
- Сигурно не, след като м иришеш пръстите си.
Не последва отговор.
- Включи лампата - наред и му тя.
Клиф се върна до вратата, напипа ключа и флуоресцентното осветление на кухнята за миг заслепи
и двамата.
-Проб лем ли имате, госпожо? - попита той.
- Не, сър, вие имате проблем.
- Нямам никакъв проб лем.
- Къде беше?
- Стига дрънка глупости и слагай кафет о. - Той направи няколко крачки към коридора.
Ани вдигна пушката и я насочи срещу него.
- Стоп. Върни се.
Клиф зяпна, после каза тихо:
- Махни си пръста от спусъка.
- Къде беше тази нощ?
- На работа. На дяволската му работа, като се опит вах да изкарам шибания ни хляб, което е повече
от онова, което правиш ти.
- Не ми е позволено да върша платена работа. Мога да върша само доброволческа работа в
болницата, която се намира срещу полицейското управление, където можеш през цялото време да ме
държиш под око. Или си забравил?
-Дай пушката и да сложим пепел на случ илот о се. - Той направи стъпка към нея и протегна ръка.
Ани се изправи, вдигна пушката до рамото си и запъ на двата ударника.
Резките метални изщраквания накараха Бакстър да се дръпне до вратата.
- Чакай де, чакай! -Той вд игна ръце в защитен жест. - Чакай, скъпа, това е...- това е опасно. Тази
пушка няма мек спусък... само да трепне ръката ти и гръмва... дръпни я настрана.
- Затваряй си устата. Къде беше нощес?
Той си пое дълбоко дъх и овладя гласа си.
- Казах ти. Коли затъваха и трябваше да ги измък вам, мостът над ручея Хуп се разклат и, стари
вдовици звънят по цяла нощ...
- Лъжец.
- Виж... виж мокрите ми кални д рехи... виждаш ли колко са изкаляни обувките ми? Цяла нощ съм
помагал на хората. Стига вече, скъпа, ти просто си се преуморила.
Ани хвърли поглед към мокрите му ръкави и изкаляните обувки и се зачуди дали пък по някаква
случайност тази сутрин той не и казва истината.
Клиф продължи с успокояващ тон, като използваше всяко гальовно обръщение, за което можеше да
се сети.
- Хайде, скъпа, м илич ка, всичко ще м ине, бебчо, не съм направил нищо, сладурчето ми...
Ани виждаше, че е много изплашен, но колкото и да беше странно, не изпитваше наслада от
смяната на ролите. В действителност тя не искаше той да и се моли, просто искаше да го вид и
мъртъв. Не можеше обаче да му пръсне хладнокръвно черепа. Пушката взе да и натежава.
- Извади си револвера, Клиф - каза тя.
Той спря да говори и само я загледа.
- Хайде, давай, опитай се да стреляш. Или искаш хората да разберат, че си пукнал, без дори да се
опиташ да стреляш?
Клиф шумно запреглъща, езикът му се стрелна по сухите устни.
- Ани...
- Бъзливец! Бъзливец! Бъзливец!
Гръмотевица удари току до къщата, Бакстър се стресна, подскочи и посегна към револвера си.
Ани стреля с двете дула едновременно; откатът я отхвърли до стената.
Оглушителният грохот замря, но продължи да кънти в ушите и. Ани изтърва пушката. Стаята се