северозападната част на бъдещия щат Охайо. За един относително кратък период, с по мощта
единствено на човешките ръце и на воловете, бла тата бяха пресушени, дърветата облагородени, бяха
се издигнали къщи, земята беше разчертана на парцели и после засадена със зърнени култури и
зеленчуци. Резултатите се бяха оказали впечатляващи: земята бе дала невероятни добиви, сякаш
почвата бе очаквала от десет милиона години да я засеят с овес и ръж, пшеница и ечемик, моркови и
зеле и почти всичко останало, с кое то бяха разполагали първите пионери.
След Гражданската война всички пари се бяха правили от пшеница, после беше дошла царевицата,
а сега Кийт виждаше все повече и повече соя, чудото, носещо протеини за демографския взрив на
земята.
Окръг Спенсър, независимо от това, дали му харесваше, или не, беше вече свързан със световното
стопанство и бъдещето му беше включено в световния баланс. Пред въображението на Кийт
изникваха две картини: едната - възраждане на селския живот, осъществявано от хората в градовете и
предградията им, хора, търсещи едно по-спокойно и безопасно съществуване; другата картина беше
на област мегаплантация, притежавана и управлявана от външни инвеститори с цел изг одно влагане.
Кийт виждаше ниви и ферми там, където дърветата бяха отстъпили място на гаргантюанските
комбайни. Докато размишляваше над всичко това, го споходи мисълта, че вероятно цялата нация е
излязла от равновесие, че ако човек сбърка влака, никоя от спирките по линията му няма да е онази,
на която би поискал да слезе.
Кийт спря колата на покрития с чакъл банкет на пътя.
Гробището се намираше върху един хълм. Беше с площ приблизително един акър, засенчено от
брястове и обградено отвсякъде от ниви с царевица. На петдесетина метра от него се издигаше
белостенната църква „Сейнт Джеймс―, която бе посещавал в детството си, а вдясно от църквата се
намираше малката къщичка на енорийс кия свещеник, където бяха живели, а може би още живееха
пасторът и госпожа Уилкс.
Кийт влезе в гробището и закрачи покрай ниските надгробни камъни, повечето разядени от
времето и обрасли с лишеи.
Отиде при гробовете на роднините си по майчина и бащина линия. Бяха погребани в интересен
порядък - най-старите гробове се намираха в най-високата част на склона, а тези след тях слизаха
надолу в концентрични кръгове до самите насаждения; първите гробове на фа милията Ландри
датираха от 1849 година, а най-старите с фамилията Хофман, германските му предци, бяха с дата
1841. Нямаше струпвания на еднофамилни гробове от по-ранните войни, защото по онова време
телата не бяха връщани по родните места. Загиналите обаче в Корея и Виетнам бяха добре
представени и Кийт постоя малко над гроба на чичо си, а после отиде до последната обител на
загиналите във Виетнам. Бяха десет, голям брой за едно малко гробище в един малък окръг. Кийт г и
познаваше всичките — някои бегло, някои по-отблизо, и от всяко име върху камъка пред мисления
му взор се появяваше лице. Помисли си, че би могъл да изпита нещо от рода на вината на оцелелия ,
както стоеше така сред старите си съученици, но не бе изпитал това чувство дори и пред Стената във
Вашингтон; не го изпита и сега. Това, което клокочеше в душата му, беше все още ненамерилият
изход гняв за ужасната загуба. Той не бе спирал да размишлява на тази тема, а през последната
седмица мисълта, че въпреки всичките му професионални успехи и постижения животът му щеше да
е безкрайно по-добър, ако войната не я бе имало, изобщо не му излизаше от главата.
Седна под една върба сред гробовете и задъвка някаква тревичка. Слънцето бе отскочило високо в
небето, но пръстта беше още влажна и студена от бурята. В небето кръжаха ястреби, а от църковния
купол се стрелкаха напред-назад лястовички. Обзе го чувство на покой, каквото не бе изпитвал от
много години; спокойствието и уединеността на дома вече се бяха настанили в костите му. Той се
отпусна на гръб и се загледа в бледото небе. „Точно така. Ако не бях заминал на война, двамата с Ани
щяхме да се оженим... кой знае?― Това гробище беше място не по-лошо от което и да е друго да
започне пътя си към дома.
Подкара към северната част на града и стигна до мястото, където Уилямс Стрийт се отклоняваше
от областния път. Спря за малко, после бавно продължи.