хладнокръвно и със същата пресметливост, на която знаеше, че е способен против никът му.
Разбираше, че Бакстър може да я убие във всеки момент, но бе убеден, че още не го е направил.
Онова, което ставаше в къщата, беше най-изключителното нещо, което Бакстър бе правил през
живота си, и той щеше да удължава удоволствието си чак до последния момент. И именно в тоз и
последен момент, когато се изправеха лице в лице, всичко щеше да си дойде на мястото - отдавна
закъснялото избавление, отмъщение и изкупление.
- Имам чувството, че той знае за нас - каза Били. - Всъщност не че знае, а че го усеща.
- Няма значение - отвърна Кийт. - Това не променя нищо, нит о за него, нито за нас.
- Да. Той е приклещен в ъгъла. - Марлон се зам исли за м иг. - Предполагам, че ние също нямаме
избор. Можем да си тръгнем и в същото време не можем. Нали разбираш?
- Да.
- Иска ми се да можех да запаля цигара.
- Изпитваш ли нужда от алкохол?
- Ами... имаш ли нещо?
- Не. Питам те дали изпитваш нужда.
- Аз... да. Но... това ще почака.
- Нали знаеш, ако се откажеш от пиенето, навярно после ще можеш да построиш живота си нан ово.
- Навярно.
- Ще ти пом огна.
- Остави. Вече сме квит. Някога хрумвало ли т и е, че жестоко са ни прецакали?
- Да. И какво от това? Всички ветерани след Първата световна са били прецакани така. Може би
просто трябва да престанеш да се самосъжаляваш. Няма война, достатъчно дълга или жестока, че да
изпаднеш в състоянието, в което се намираш.
Били се замисли, после отвърна:
- За теб може и да е така. Ти винаги си б ил разумен. Аз просто не можах да го понеса.
- Съжалявам.
- Ще ти кажа още нещо, Кийт. Ако не се чувстваш поне малко прецакан, знач и не се вслушваш в
камбаните, дето бият в главата ти.
Кийт не отговори.
Изчакаха още час. Мълчаха. Накрая Били попита:
- Спом няш ли си оня мач с „Финд ли―, когат о бяхме последна година в гим назията?
- Не.
- Тогава играех полузащит ник и ни водеха с дванайсет на седем. Тръгнах напред и ония ме
приклещиха, ама не паднах - завъртях се и ти подадох топката. Тога ва играеше защитник, спомняш
ли си? Копелетата от „Финдли― ти се накачулиха, но ти подаде далечен пас на някой от нападателите
- по дяволите, как м у беше името? Дейвис. Нали така? Той изобщо не го очакваше, прост о се завъртя,
топката му падна в ръцете и направи тъчдаун. Спомняш ли си?
- Да.
- Страхот на игра. Та ето какво исках да т и кажа. Даже когато всичко върви на зле, ако не избягаш,
можеш да промениш резултата. Чудя се дали още пазят записа на мача.
- Сигурно.
- Иска ми се да го изгледам... Ти от гим назията ли пом ниш Бакстър?
- Не... всъщност да.
- Винаги си е бил гадняр. Някога спречквал ли си се с него?
- Не, а трябваше.
- Никога не е късно да си разч истиш сметките.
- Точ но така си мисли и той и затова всички сме тук.
- Да... но в уч илище никога не сме му правили нищо. Поне аз не съм му правил нищо. Той просто
си умира да прецаква хората. Не разбирам защо някой отдавна не го е очистил.
- Той избира само слаби хора.
Били Марлон не отвърна на думите му.
- Ти обаче адски си го вбесил. - Той се засмя. - З на еш ли, след кат о те видях в бара, на другия ден,
когато главата ми се проясни, си спомних за вас с Ани Прентис. И ми хрумна безумната мисъл, че
пак ще се срещнете и ще тръгнете заедно. Ха кажи, че не съм проница телен.
Кийт не отговори.
- Предполагам, че и той се е сетил — продължи Б или.
- Знаеш ли, понякога я виждах на улицата - искам да кажа, че в уч илище не я познавах добре, но
нали бяхме стари съученици и тя винаги ми се усмихваше и ме поз дравяваше. Понякога спираше да
поговори с мен, нали знаеш, питаше ме как съм. Пък аз стоях като пън и си мислех, че мъжът и е
чукал жена ми и че трябва да и го кажа, но разбира се, не го направих. И не исках да разговаряме
прекалено дълго, защото се страхувах, че ако той ме види да приказвам с жена му, ще направи нещо
гадно или с мен, или с нея.
- Може би наист ина трябва да те оставя да го изкормиш жив.
- Нямам нужда от твоето разрешение - изсумтя Били.
Това изненада Кийт, но той си помисли, че е добър признак.
- Уговорихме се аз да командвам.
Марлон не отговори.
Изтече още един час. Стана студено. Кийт си погледна часовника. Беше десет часът. Нямаше
търпение да започват, но още бе прекалено рано. Бакстър беше буден, кучетата също.
Луната вече бе на югозападния хоризонт и Кийт реши, че до залязването и остават още два-три