- В къщата продължава да е спокойно - прошепна Марлон.
Кийт се изправи и нарочно стреля ниско на двайсетина метра от тях. Овчарката се понесе към
стрелата и започна да я души. Той презареди, прицели се и натис на спусъка.
Този път видя как стрелата пробива главата на кучето и бе убеден, че е мъртво още преди да падне
на земята.
Кийт потупа Били по рамото.
- С първот о се справихме. Да продължаваме.
Той прехвърли пушката си през рамо и понесе арбале та в ръка. Марлон взе своята М-14 и се
насочиха към другите две кучета.
Трябваха им повече от двайсет минути, за да заобиколят поляната през мрачната гора.
Спряха на място, от което можеха да виждат езерото. Луната започваше да се спуска зад боровете и
то изглеждаше много по-тъмно. Кийт си помисли, че им остават само още няколко минути светлина.
Част от дърветата наоколо бяха отсечени, както изглеждаше, за да се разшири поляната. Кийт опря
арбалета върху отрязания дънер на едно от тях, погледна през мерника и видя ротвайлера седнал на
задните си крака на двайсетина метра разстояние. Кучето беше обърнато към езерото.
Били наблюдаваше къщата през оптичния мерник на пушката си.
- Всичко е наред - прошепна той. После завъртя оръжието и го насоч и към добермана. - Третот о
спи.
Кийт се прицели в левия хълбок на ротвайлера. Куче то вдигна глава и се прозя. Той натисна
спусъка. Не се разнесе никакъв друг звук освен изжужаването на тетивата. Секунда по-късно
ротвайлерът подскочи, издаде задавен, изненадан хрип и се строполи на земята. Про дължи да скимти
още няколко секунди, после утихна.
Кийт се претърколи по гръб, притисна приклада към гърдите си и опъна тетивата. Били му подаде
нова стрела от колчана, той я зареди и скочи на крака. След като се бяха справили с двете кучета,
бързината бе по-важна от абсолютната тишина. После си погледна часовника и видя, че е един и
двайсет и осем минути.
Напусна прикритието на боровете и се насочи право към добермана, който се беше свил на кълбо
на двайсет метра от тях. Кучето се събуди и се изправи. Той стреля и още преди да види дали е
улучил, хвърли арбалета и се затича напред, като извади ножа си в движение.
Доберманът излая и се опита да се хвърли срещу него, но стрелата бе пронизала задното му бедро и
животното се препъна. Кийт скочи отгоре му, строши му гръбнака и в същото време го стисна за
муцуната и преряза гърлото му.
Кучето започна да се гърчи и от раната шурна кръв. След няколко секунди се отпусна неподвижно
на земята.
Кийт погледна нагоре към къщата, която сега бе само на сто метра разстояние. Вече нямаше
никакви препятствия - нямаше кучета, които да предупредят Бакстър, но нямаше и къде да се скрие.
Само сто метра открито пространство. Поляната беше мрачна, но не чак толко ва, колкото щеше да е
след няколко минути, когато луната окончателно потънеше зад боровете. Знаеше, че трябва да изчака,
както бяха решили. Но адреналинът му вече се покачваше и той бе готов за действие.
Били беше заел позиция сред дърветата зад гърба му, така че да е под малък ъгъл спрямо
плъзгащата се врата и да може да го прикрива, без да има опасност да го улучи.
- Кийт , или се върни, или давай напред - високо прошепна Марлон. - Не трябва да стоиш на едно
място.
Кийт се завъртя към него и му направи знак с палци нагоре.
- Добре, прикрил съм те - каза Били. - Успех.
Кийт отново се обърна към къщата и без колебание се втурна по поляната.
Не искаше нищо да го забавя и вече нямаше нужда от пушката, затова носеше само полицейския
револвер и ловджийския нож.
„Осемдесет метра.― Още десет секунди и щеше да е на стъпалата на терасата. Той насочи поглед
към тъмната стъклена врата.
„Шейсет метра.― Чувстваше се много уязвим и знае ше, че ако в този момент излезе на терасата с
пушката и инфрачервения си мерник, пред и да го застреля Бакстър дори ще има време да му се
усмихне и да му каже нещо гадно. Надяваше се, че Били Марлон е точен стрелец.
Клиф Бакстър се събуди от будилника. Все още по бельо, той влезе в дневната и включи
настолната лампа. Беше прехвърлил колана с кобура през рамо и носеше бронираната си жилетка, но
не бе взел автомата или пушката.
Ани стоеше на колене на пода пред люлеещия се стол, подвила под себе си окованите си с пранги
крака и здраво стиснала ръжена между бедрата си. Задният му край стърчеше между стъпалата и под