- Няма ли име на жена върху пликовете?
- Не, само неговото име.
- Временен адрес ли е?
- Изглежда ми като постоянен. Защо, някакъв проб лем ли има?
- Не. Просто къщата беше празна от доста време и някой е забелязал, че там се мяркат хора.
- Спом ням си ги. Джорд ж и Алма. Преместиха се във Флорида. Кой е тоя момък?
- Синът им , предполагам. — Клиф се зам исли за момент, после попита: - Взел ли си е пощенска
кутия в пощата?
- Не. Щях да видя сметката, ако го бе ше направил.
- Да, добре... виж, б их искал да мога да хвърлям по някое око на пощата му...
Последва продължителна пауза. Шефът на пощата съобрази, че това не е рутинна проверка.
- Съжалявам, шефе. Обсъждали сме го и пред и. Тряб ва да видя някакъв документ , издаден от съда.
- По дяволите, Тим , става дума само да хвърлям по едно око на пликовете, а не да му отварям
писмата.
- Да, но... виж, ако този ч овек нещо не е наред със закона, защо не от идеш в съда и...
- Просто те моля за малка услуга, Тим. Когато т и се нуждаеш от услуга, знаеш къде да се обърнеш,
нали?. Не забравяй, че си ми длъжник. Нали отървах зет ти за неправомерно шофиране. Съвсем се
беше осрал.
- Да... добре.... значи искаш да хвърляш по ед но на пликовете, когат о се сорт ират , така ли?
- Нямам възможност всеки път да отскачам до шиба ната ти поща. Ще правиш фот окопия на
писмата му, на предната им част и на гърбовете. И когато съм по-свободен, ще отскачам до теб.
- Ами...добре...
- И си дръж езика зад зъбите, за да си държа и аз моя. Много поздрави на дъщеря т и и зет ти.
Клиф затвори телефона и продължи да кара по правото като конец шосе, без да забелязва
околността, замислен дълбоко над този развой на събитията. „Значи този педал се прибира у дома си,
още не е пуснал телефона си, а вече иска да му препращат пощата. Защо се е върнал?―
Той включи полицейската кола на автопилот и задъвка сандвич. Клиф Бакстър си спомняше добре
Кийт Ландри от дните им в гимназията. Не спадаха към приятни те му спомени. Не познаваше Ландри
добре, поне не лично, но вс ички познаваха Кийт Ландри. Той беше един от онези галени глезльовци,
към които съдбата проявяваше щедрост, един лигав атлет, книжен червей, с голя ма популярност;
накратко, всичко онова, което Клиф Бакстър ненавиждаше като смъртта.
Той си спомни със задоволство как няколко пъти бе блъскал Ландри по коридорите на гимназията
и всеки път онзи му се бе извинявал, сякаш вината беше негова. Клиф го мислеше за путка, но някои
от приятелите му го бяха предупредили да внимава с Ландри. Клиф не искаше да си го приз нава, но
знаеше, че приятелите му бяха прави.
Бакстър беше една година по-назад в гимназията и сигурно щеше да игнорира този педал напълно,
ако не беше фактът, че Кийт Ландри излизаше с Ани Прентис.
Клиф се замисли над спомените си. Винаги имаше такива педали като Ландри, които винаги знаеха
как да постъпят по най-правилния начин във всяка ситуация, които си подбираха най-готините
мацета и при които всичко изглеждаше до оскърбление лесно. А в този слу чай имаше и утежняващи
обстоятелства: Ландри беше просто едно селяндурче, което ринеше лайната в събота и неделя и
чиито родители идваха в „Бакстър Мотърс― и оставяха лайняната си бричка за една по-нова, но все
така лайняна бричка, като доплащаха разликата. Та Ландри беше човек, който нямаше дори и гърне, в
което да пикае, и прозорец, през който после да го изсипе, и който трябваше да рине лайна през целия
си живот, а вместо това отиде в колеж със стипендии откъде ли не: от църквата, от ротарианците, от
Ветераните от войната и като допълнение и на щатски разноски от парите, които данъкоплатците,
такива като Бакстър, плащаха щедро. И накрая този кучи син да си вири носа и да не вижда хората,
които бе стъпкал под краката си. Скапаняк.
Клиф щеше да е щастлив да зърне проклетото копеле да си тръгва, само че тогава с тръгването си в
колежа той забърса със себе си и Ани Прентис, а от това, което бе стигнало до ушите на Клиф
Бакстър, двамата се бяха чукали за живите и умрелите в продължение на четири години в колежа
„Боулинг Грийн― преди тя да му бие шута.
Клиф гневно стовари юмрука си върху волана. „Шибаняк смотан!―
Мисълта за този чукан, който навремето бе спал с жена му, беше повече, отколкото можеше да
понесе. „Шибан духач!―
Кара безцелно половин час, като се опитваше да обмисли следващия си ход. В едно беше сигурен и
не изпитваше съмнения: този педал трябваше да си обира крушите от района му, по какъвто и да е