на пътешествие из Европа, а след това се върнала в Спенсървил за сватбата на една своя братовчедка.
Според един негов приятел, присъствал на сватбата, там се запознала с Бакстър. Очевидно си бяха
прекарали добре на сватбата или след нея, защото се бяха оженили само след няколко месеца. Това
беше стигнало до ушите му, но по онова време новините на тази тема вече бяха престанали да го
интересуват.
Кийт вдигна писмото, но не можа да го прочете в па дащия здрач. И въпреки това се втренчи в
листа и си припомни по-голямата част от написаното. Изречения та, думите бяха безобидни, но като
следствие на онова, което се бе случило, бяха всичко, което жадуваше да чуе. Съзнаваше какво и бе
струвало да ги напише, разбираше риска, на който се бе подложила при пускането на плика в
пощенската му кутия. Причината не беше само физическа в лицето на Клиф Бакстър, но и емоци-
онална. Нито Кийт, нито Ани се нуждаеха от поредното разочарование в живота или от поредното
разбиване на сърцата си. Но тя бе решила да опита, по-скоро да вземе инициативата в свои ръце, и
това му допадаше.
Кийт пъхна писмото в джоба си и сграбчи с пълни шепи тревата до себе си.
След като научи, че се е омъжила, той я прогони от мислите си. Това продължи някъде около
седмица, и напук на всякакъв здрав разум, той и изпрати кратко поздравление на адреса на
родителите и. Тя му отговори още по-кратко - благодареше му за добрите пожелания и го молеше
никога повече да не и пише.
Той винаги бе считал, а вероятно и тя също, че един ден те пак ще се съберат. В действителност и
двамата не можеха да се забравят. Та нали цели шест години бяха живели като приятели, сродни
души и любовници, бяха оформяли взаимно живота си и личностите си, бяха спо деляли болките и
щастието на взаимното израстване - и никога не си бяха представяли бъдещия си живот разде лени.
Светът обаче накрая бе нахлул в убежището им и писмото и му бе дало ясно да разбере, че между тях
нещата са приключили завинаги. Безвъзвратно. Но той така и не повярва в това.
След като го преместиха в Европа, няколко месеца след сватбата и, тя отново му писа. Извиняваше
се за тона си в последното си писмо и му обясняваше, че няма нищо против да си пишат, но вече на
адреса на сестра и Тери в съседния окръг.
Той изчака до поредното си завръщане в Щатите и и писа вече от Вашингтон - едно крайно
пестеливо писмо, в което и обясни, че се е върнал и че в продължение на около година ще работи в
Пентагона. Така започна една двадесетгодишна кореспонденция, по няколко писма годишно:
новостите в живота им, раждането на децата и, прехвърлянето му в министерството на отбраната,
местните новини от Спенсървил, писмата му от всички кътчета на земното кълбо.
Никога до този момент не си бяха разменяли снимки; нито той, нито тя бяха молели за фотографии
и никой от двамата не бе пращал на другия. Сякаш и двамата не искаха да се разделят с живите
спомени за другия, несмущавани от поредица застинали моменти върху късчета хартия.
Никога не се бе промъкнало нищо друго освен спомените за една стара и съзряваща дружба; е,
може би само веднъж или дваж през цялото това време в едно писмо, писано нощем, ред или два,
които биха могли да бъдат изтълкувани като нещо повече от „Здравей, как си?― Той повторно и писа
от Италия: „Видях Колизеума през нощта за пръв път и страшно ми се прииска да беше до мен в тоз и
момент.―
„Аз също го видях, Кийт — писа му тя в отговор, — когато бях в Европа, и колкото и да ти е
странно, и аз изпитах същото желание.―
Писмата от този род обаче бяха рядкост и никой от двамата не посмя да се задълбочи в темата.
Всеки път, когато той се местеше на някое ново място, тя му пишеше: „Как ти завиждам само за
всички тия пътешествия и изживявания. Винаги съм си мислила, че аз ще съм тази, която ще обикаля
света и ще преживява приключения, а ти няма да мръднеш от Спенсървил.―
Обичайният му отговор беше: „Как ти завиждам на спокойствието, децата, приятелите около теб.―
Той така и не се ожени, тя така и не се разведе. Клиф Бакстър също не пожела да им помогне със
смъртта си. Животът си продължаваше, светът се движеше напред.
Беше в Сайгон в третото си назначение във Виетнам, когато през 1975 пристигнаха
северновиетнамците и той хвана един от последните хеликоптери. В писмото си от Токио и писа :