„Още преди пет години разбрах, че тази война е загубена за нас. Какви глупаци бяхме. Някои от
колегите ми подадоха оставки. И аз мисля дали да не постъпя като тях.―
Тя му отговори: „Когато играехме срещу отбора на Хайланд, на полувремето губехме с 36:0. Ти
излезе през второто полувреме и изигра най-добрия мач, който съм виждала. Загубихме, но кое си
спомняш най-добре, резултата или играта?―
Кийт се заслуша в песента на славея в близките дървета, после вдигна поглед към къщата на
Мюлерови. Кухнята светеше, сигурно в момента слагаха вечерята. Той бе предполагал, че животът
му до този момент е много по-интересен от този на Мюлерови, но в края на деня те се бяха събрали
на вечеря и... Фактът, че няма ше деца, наистина му тежеше, но по някакъв странен начин той бе
щастлив, че Ани има. Затвори очи и се заслуша в нощта.
Всъщност на два пъти за малко не се бе оженил, вед нъж за една колежка, с която работеха заедно в
Москва, а друг път за една съседка в Джорджтаун. И двата пъти бе избягал със съзнанието, че още не
е готов. Всъщност никога нямаше да е готов и го знаеше.
Реши, че писмата трябва да спрат, но не можеше да събере достатъчно сили, за да го направи.
Вместо това започна с месеци да протака с отговорите на писмата и; а неговите ставаха все по-кратк и
и безразлични.
Тя никога не коментира промяната в тона му нито нередовността в отговорите му. Продължаваше
да му пише по две или три страници новини от градчето и понякога се връщаше към съвместното им
минало. Понякога влизаше в темпото му и писмата им ставаха съвсем редки и към средата на
осемдесетте нещата изглеждаха така, сякаш всеки момент кореспонденцията им щеше да секне, ако
не се брояха картичките за Коледа и честитките за рождените дни.
От време на време той отскачаше и до Спенсървил, разбира се, но никога не я беше
предупреждавал предварително. Бе имал намерението да се види с нея, но така и не го бе направил.
Някъде през 1985 година тя му писа след едно от редките му завръщания в Спенсървил. „Чух, че си
идвал за погребението на леля си, но го разбрах едва след като вече си бе заминал. Иска ми се да
можех да изпия чаша кафе с теб, но може би не. Преди да разбера със сигур ност, че си тръгнал, се бях
превърнала в истинска нервна развалина само при мисълта, че си в града. След като разбрах, че вече
си заминал, изпитах истинско облекчение. Каква страхливка съм само!―
В отговор той и написа: „Боя се, че страхливецът съм аз. По-скоро бих влязъл в битка, отколкото да
се сблъскам с теб на улицата. Минах с колата по улицата ти. Спомням си когато старата госпожа
Уолъс живееше там. Направо сте преобразили мястото. Цветята са чудесни. Бях истински щастлив
заради теб.― После бе добавил: „Съдбите ни поеха по различни пътища през 1968 година и тези
пътища не могат да се пресекат. Да се срещнем отново би означавало да ги напуснем и да се озовем в
опасна територия. Когато си идвам в Спенсървил, аз просто минавам през едно градче и не
възнамерявам да сторя никому зло, докато съм там. Ако обаче някой път се озовеш във Вашингтон,
ще бъда истински щастлив да изпия чашка кафе с теб. След два месеца ме местят в Лондон.―
Тя не му отговори веднага, но му писа в Лондон и никога не спомена последните им две писма, но
той си спомняше отговора и. Тя му бе писала: „Синът ми Том игра първия си мач в събота и се
замислих за първия път, когато седях на стадиона и те видях да излизаш на терена в екипа. Около теб
няма нищо от онези познати места и неща, но около мен е пълно и понякога неща като онзи футболе н
мач ме карат да се обливам цялата в сълзи. Прости ми.―
Той веднага и отговори и без изобщо да се преструва на хладнокръвен, и писа: „Не, не съм
заобиколен с нищо от онези неща от миналото ни да ми напомнят за теб, но всеки път, когато с ъм
много самотен или уплашен, мисля за теб.―
След това писмата им зачестиха, или по-точно казано, станаха по-интимни. Вече не бяха деца,
наближаваха средна възраст, с всичко свързано с нея. „Не мога да си представя, че повече никога
няма да те видя― - писа му тя.
„Обещавам ти, че стига само Господ да го пожелае, ние пак ще се срещнем― - отговори и той.
Изглежда, Господ наистина искаше да се срещнат.
И въпреки това последните шест години или някъде там минаха без тази обещана среща; на него
всъщност му се щеше да се случи нещо, нещо като развод, или пъ к тя да се разболее. Но не се беше