клауза от Закона за националната сигурност го задължаваше в срок от тридесет дни да ги известява
при всяка промяна на адреса. В действителност те го поискаха още преди да е напуснал границите на
Вашингтон. Ландри обаче ги отряза, позовавайки се на гражданските си пра ва, като им каза, че няма
никаква представа накъде се е запътил. Вече го нямаше във ведомостта, но не беше забравен; беше
принудително уволнен, но началството му продължаваше да му държи сметка къде ходи и как во
прави.
Подмина върволица от пощенски кутии, като следеше за онази с неговото име и с червено флагче -
спуснато, както си беше отпреди пет години.
Зави в дългата посипана с чакъл алея, обрасла с буре ни.
Сградата бе класическа бяла дървена викторианска къща, с веранда и красиви орнаменти,
построена през 1889 година от прапрадядо му. Беше третата къща, из дигната на същото място.
Първата бе представлявала дървена колиба, вдигната през двайсетте години на деветнадесети век ,
когато предците му бяха пресушили Голямото черно блато. Втората я бяха построили някъ де по
време на Гражданската война - той беше виждал снимката и: малка къщичка с керемиди, без веранда
и орнаменти. Колкото по-добре изглеждаше една къща, толкова повече съпругът беше под чехъл,
поне според местните разбирания. Определено прапрадядо му Сайръс беше имал мазол на палеца.
Ландри спря до верандата и слезе. Залязващото слън це още излъчваше жега, но тук тя беше суха и
прашна, съвсем различна от парната баня на Вашингтон.
Той загледа къщата. Верандата беше пуста; нямаше кой да го посрещне, нито някога щеше да има.
Родителите му се бяха отказали от фермерството и бяха заминали за Флорида преди пет години.
Сестра му Барбара, останала неомъжена, се бе преместила в Кливланд да търси кариера като
ръководител в рекламна фирма. Брат му Пол беше вицепрезидент на „Кока-Кола― в Атланта. Беше се
оженил за едно чудесно момиче, Карол, която работеше в Си Ен Ен; след време се разведоха, като
той пое грижата за двамата им сина; от този момент нататък животът му се управляваше от
споразумението по развода и фирмата.
Кийт Ландри никога не бе сключвал брак, отчасти поради горчивия опит на брат си и на повечето
си познати, отчасти и поради естеството на работата си, която не стимулираше желанието за брак.
А и освен това, ако искаше да бъде честен пред себе си, а той би трябвало да бъде, Ландри никога
не бе успял да забрави Ани Прентис, която живееше на десетина мили от мястото, където в момента
бе спрял колата. Десет мили и три десети, ако бъдем точни.
Кийт Ландри слезе от колата, протегна се и огледа имота си. В сумрака се видя като млад
абитуриент, застанал на верандата, с лека чанта в ръка, да целува майка си и сестра си Барбара, да
стиска ръце с малкия Пол. Баща му бе застанал встрани до семейния форд, точно където в момента
стоеше Ландри. Всичко напомняше на картина от Норман Рокуел, само дето Кийт Ландри не
напускаше дома си на път за света; щеше да ходи до областния съд, където един автобус чакаше на
паркинга да отведе месечното попълнение момчета от окръг Спенсър до центъра за новобранци в
Толедо.
Кийт Ландри ясно си спомняше разтревожените лица на близките си, но пък споменът му за
собствените му чувства и реакции беше доста смътен.
Имаше някакви неясни спомени за това, че се чувстваше ужасно и в същото време бе изпълнен с
желание за приключения, жажда да се откъсне от дома, което го изпълваше с чувство на вина. В онз и
момент не можеше да си изясни достатъчно добре смесените си чувства, но сега всичко му беше ясно
и можеше да го сумира само в едно изречение от стара песен: „Как ще ги задържиш във фермата,
след като вече видяха Париж?―
Само че тогава обаче беше Виетнам, а не Париж, и новобранците не биваха събирани на градския
площад за тържествена проверка и весело изпращане, нито се бяха върнали с маршова стъпка по
главната улица след онова, което биха нарекли Ден на победата. И въпреки това чистият ефект за
Ландри беше един и същ: той никога вече не се завърна във фермата. Физически се прибираше,
разбира се, като тяло, но никога духом, и фермата престана да е неговият дом.
И ето го отново на верандата, както преди двайсет и пет години, когато бе прекрачил прага на
тръгване, ето ги избледнелите образи на близките му, изоставили го в неочаквана тъга.