благодари на леля си, взе си довиждане с гостите и ги остави да го мислят. Беше прекарал един
наистина добър Празник на труда.
Тъкмо се канеше да се качи горе, когато звънецът на входната врата иззвъня. Той погледна през
прозореца и видя непозната кола, сив седан. Отиде до вратата и отвори. На прага стоеше мъж на
средна възраст с провиснали мустаци и сгънат чадър в ръка. Беше със слабо телосложение и носеше
очила с телени рамки; дълга коса заобикаляше плешивината му.
- Войната беше мръсна и аморална, но аз съжалявам, че те нарекох бебеубиец - каза той.
- Здравей, Джефри - усм ихна се Кийт.
- Чух, че си се върнал, и реших да се отбия. Никога не е късно да се извини човек. - Той протегна
ръка и Кийт я стисна.
- Влизай.
Джефри Портър свали шлифера си и го окачи на закачалката във вестибюла.
- Откъде ще започ нем след тия изм инат и год ини?
- Започваме със забележката ми, че си почнал да оплешивяваш.
- Но не и да надебелявам.
- Не и да надебеляваш. Подмокрящите кревата сим пат изанти на комунизма винаги са мършави.
Джефри се изсмя.
- От две десетилетия не съм чувал т ия сладки дум и.
- Е, тогава си дошъл на точното място, червен такъв.
И двамата се разсмяха и с известно закъснение се пре гърнаха.
- Изглеждаш много добре, Кийт.
- Благодаря. Нека му цапнем по някоя и друга б ира.
Влязоха в кухнята, взеха бира, изнесоха я на предна та веранда и се настаниха в люлеещите се
столове. Гледаха дъжда, пиеха и всеки размишляваше за своите си проблеми.
- Къде отлетяха всички тия год ини, Кийт? Не е ли малко изтъркана приказкат а ми? - наруши накрая
мълчанието Джефри.
- Ами, според мен хем е изтъркана, хем не е. Въпросът ти е точен и двамата знаем много добре
къде отлетяха.
- Да. Виж, бях излишно груб тогава с теб.
- Всички бяхме излишно груб и един към друг тогава отвърна Кийт. - Бяхме млади, бяхме
подвластни на страсти и убеждения. Сега вече имаме отговорите на всич ки въпроси, които ни
вълнуваха тогава.
- Нямахме представа от нищо - въздъхна Джефри, докато отваряше поредната кут ия с бира. - Ти
беше единственият момък в гимназията и в „Боулинг Грийн―, за когото си мислех, че е умен почти
колкото мен.
- „Умен колкото мен―. В действителност още по-умен.
- Както и да е. Точно порад и тази прич ина бях толкова ядосан как може да си такъв идиот.
- А аз така и не разбрах как м оже буд но м омче като теб да вярва на всички т ия идиотщини на
радикалистите, без дори да си размърда мозъка.
- Никога не съм ги вярвал, Кийт, но ги повтарях.
- Страхот но. Виждал съм цели страни като теб.
- Да. Ти обаче се хвана на въд ицата на патриот ич ната про паганда, без дори да си зададеш и един
въпрос.
- Прогледнах за някои неща с год ините. А ти?
Джефри кимна.
- И аз понауч их доста работи. Виж, ст ига вече с тая полит ика. Още малко и ще се сбием. Какво
става с теб? Защо си тук?
- Ами, изритаха ме.
- Откъде? Нали беше в арм ията?
- Не.
- Тогава кой те изрита?
- Правителството.
Джефри го изгледа и двамата потънаха в мълчание.
Кийт гледаше как дъждът се лее над царевичните поля. Имаше нещо много особено в това да
наблюдаваш дъжда от голяма открита веранда и до тоз и момент това му бе липсвало.
- Женен ли си? - наруши мълчанието Джефри.
- Не. А ти ожени ли се за онова момиче?... Хипито с коса до задника, с коет о се запозна в
последната година в колежа?
- Гейл. Да, оженихме се. И още сме женени.
- Браво на вас. Деца?
- Не, и без това светът гъмжи от пренаселване. Ние даваме своята лепта за спасението му.
- Аз също. Къде живеете?
- Тук. Всъщност дойд охме пред и две год ини. Няколко години прекарахме в „Боулинг Грийн―.
- Чух. И после какво?
- Ами и двамата получ ихме стипенд ии в „Ант иох― и и двамата получ ихме катедри и преподавахме.
- Мисля си, че ако м и се беше наложило да изкарам още една година във или около студентскот о
градче, щях да бръмна.
- То не е за всички - заключ и философски Джефри. - Също както и правителството.
- Правилно.
- Мяркал ли си Ани след прист игането си?
- Не. - Кийт отвори нова б ира.
Джефри наблюдаваше внимателно стария си приятел и съученик.
- Не може да си още вкиснат за онова, което се случ и, нали? - каза накрая Джефри.
- Не.
- Няколко път и се засичахме на улицата. Все я питам дали не си се обаждал, а тя все ми казва, че не
си. Смешно, колко близки бяхме тогава всички... това бяха дни, приятелю мой, за които си мислехме,