Мисленото му изображение на Ани беше отпреди двайсет и пет години, от последния път, когато я
бе видял - в деня, в който той тръгна към бюрото с донаборната комисия. Бяха се любили в
квартирата и в Кълъмбъс и на разсъмване я бе целунал за сбогом. Сега, вече над четиридесетте,
фигурата и беше все така младежка и тя все така крачеше с момичешка походка. Смееше се и се
шегуваше с другите жени, а той все не успяваше да зърне добре лицето и, освен в скосен профил,
когато тя се извръщаше към някоя от приятелките си.
Сърцето му биеше бурно. Четирите жени спряха на ъгъла и зачакаха да светне зелено. Кийт
направи стъпка напред, поколеба се, после отново спря. Върви, идиот! Върви!
Светофарът смени червения цвят със зелен и жените стъпиха на платното. Кийт стоеше и ги
наблюдаваше. После Ани им каза нещо и приятелките и продължиха без нея към паркинга на съда. Тя
остана за миг неподвижна, после се обърна и тръгна право към него.
Усмихна се и му подаде ръка.
- Здравей, Кийт. Доста време не сме се виждали.
Той пое ръката и.
- Здравей, Ани.
- Смаяна съм - каза тя.
- Изглеждаш чудесно. Направо ще припад на.
Тя се усмихна.
- Съмнява ме. — После отстъпи крачка назад. - Нека те огледам. Не си остарял дори и с ден.
- Остарях с двайсет и пет год ини. Ти изглеждаш прек расно.
- Благодаря ви, сър.
Очите им се срещнаха и останаха вкопчени едни в други. Нейните си бяха все така големи и
искрящи както винаги и тя все така си слагаше бледорозово червило. Кожата и имаше здрав блясък ,
но той беше изненадан, че няма тен, защото в онези дни тя умираше за слънце. Имаше и лек и
бръчици, разбира се, но те придаваха на иначе момичешкото и лице малко зрялост. Тогава, в онез и
дни, тя беше хубава; сега беше красива.
Той потърси нужните думи, но не ги намери.
- Аз... получ их писмото т и. В пощенската си кут ия.
- Добре.
- Как мина в „Боулинг Грийн―?
- Беше... беше прекрасно. Тъжно.
- Аз щях да... не знаех дали си от ишла сама, или...
- Да, сама бях. Двете с дъщеря ми. Потърсих те там. Не физически, а, нали знаеш...
Той кимна, после я погледна.
- Вярваш ли в тези неща?
- Не, сънувам.
- Аз съм... не мога да намеря дум и.
Тя се огледа.
- Още една минута и трябва да тръгвам.
- Разбирам.
- Изпратих т и писмо. Върнаха ми го. Пом ислих си, че си заг инал.
- Не... искам да кажа, че не оставих адрес за препращане на писмата ми.
- Как да ти кажа, бях направо бясна д ни наред. - Тя се прокашля. - Изгубих си дружката по
кореспонденция.
Той с изненада установи, че се е просълзила, и му се прииска да и подаде носната си кърпичка,
макар да знаеше, че не може да го направи.
- Добре... - Тя си пое дълбоко дъх. - За колко време си тук?
- Не знам.
- Защо се върна?
Няколко уклончиви отговора се мярнаха в съзнание то му, но той ги отхвърли.
- За да те видя.
Тя прехапа долната си устна и заби поглед в земята, на косъм да се разплаче всеки миг.
Кийт също усети, че губи контрол, и не каза нищо.
Накрая тя вдигна поглед към него.
- Можеше да ме вид иш всеки път, когато си идваше преди.
- Не, не можех, Ани. Но сега вече мога.
- Господи... не знам какво да кажа... имам предвид... ти все още ли... все още ли си...
- Да.
Тя отново притисна за миг кърпичката до очите си, после хвърли бърз поглед към приятелките си,
които бяха спрели до един фургон за продажба на сладолед и ги гледаха.
- Имам само още тридесет секунд и пред и да направя нещо необм ислено - каза тя.
- Тук все още е провинциално градче, нали? - изтръгна от себе си усмивка той.
- Много провинциално.
- Искам да ти кажа, че писмата ти ми помогнаха в няколко много трудни момента.
- Същот о важи и за мен тук.
- Кога можем да пием по чаша кафе?
Тя се усмихна.
- Ще дойда при теб с колата. Когато отивам при леля си. Но не знам кога ще стане.
- Обикновено съм си у д ома.
- Знам.
- Съпругът ти... - започ на той.
- Знам и това. Знам кога да дойда.
- Добре.
Тя протегна ръката си и той я пое.
- В Европа, Вашингтон и Ню Йорк хората се целуват за довиждане - засмя се той.
- В Спенсървил само казваме: „Желаем ви приятен ден, господин Ландри. Много се радвам, че се
видяхме.― - Тя му стисна ръката, обърна се и тръгна.
Кийт я загледа как пресича улицата. Трите жени ги поглъщаха с поглед.
Той остана за момент на място, без да успее да си спомни къде се намира, къде е колата му или
какво трябва да прави.
В гърлото му се бе надигнала някаква буца и той не откъсваше погледа си от парка на отсрещната