страна, но те вече бяха изчезнали. Прииска му се да ги настиг не, да я хване за ръката и да каже на
приятелките и: „Извинете ме, но ние се обичаме и си тръгваме.―
Но може би тя се нуждаеше от време, за да го обмис ли? Може би не бе харесала онова, което бе
видяла? Той се замисли над разговора им, повтори си го, за да не го забрави, и се опита да извика в
паметта си изражението и, помисли си за видяното в очите и.
От това, което бе успял да долови, животът и до този момент не бе и предлагал много радости, но
човек не можеше да го види нито в очите и, нито по лицето и или походката и. Някои хора вадеха на
показ всеки белег, всяко разочарование, всяка мъка. Ани Прентис беше вечният оптимист, щастлива,
жизнена, и непокорена от живота.
Той, от друга страна, бе напреднал в живота и може би нямаше вид на изстрадал човек, но носеше в
сърцето си всяка мъка, разочарование и човешка трагедия, на които бе ставал свидетел или ко ито бе
изпитал.
Нямаше смисъл да си блъска главата как ли би проте къл животът им, ако се бяха оженили и бяха
имали деца. Всичко щеше да е чудесно. Винаги бяха казвали, че са създадени един за друг. Сега беше
по-важно да разбере дали наистина беше възможно да продължат оттам, където бяха прекъснали.
Циникът у него само се изсмя на тази мисъл. Младият Кийт Ландри, човекът, който бе обичал
истински и без резерви, каза „да―.
Качи се в колата си и запали двигателя. Имаше някакъв смътен спомен за списък със задачи, но
потегли направо към дома си.
Докато караше, в паметта му изплува денят отпреди двайсет и пет години в спалнята и в Кълъмбъс.
Зората вече се разпукваше, а той отдавна вече беше буден и облечен. Бе преседял часове втренчен в
голото и спящо по гръб тяло в топлата стая, в незабравимия и профил, в дългата и коса, разпиляна по
възглавницата.
Разбира се, той винаги бе знаел, че ще мине много време преди да се видят отново. Никога обаче
дори и не му беше хрумвало, че ще пролети четвърт столетие и светът, ко йто толкова добре бяха
познавали, ще потъне навеки в миналото. Докато седеше в спалнята и, той за кратко се бе замислил за
войната в Азия, за вероятността да го убият, но всичко в онзи момент бе изглеждало съвсем далечно.
Те бяха хлапета от малко провинциално градче, прекарали четири идилични години в коле жа, и
предстоящите две години в армията изглеждаха само като бабуна на пътя. Единствената му грижа
тогава беше, че след като са прекарали две неразделни години в гимназията и четири в колежа, тя ще
се чувства самотна без него.
Той бе приключил с обучението си във Форт Дикс, но вместо да ги пуснат в отпуск, ги откараха
спешно на курс по справяне с безредици, след което ги изстреляха във Филаделфия поради
антивоенните протести, които се бяха изродили във вандалщини. Светът бе нахлул безцеремонно в
живота му, както по време на всяка война, но за него това беше нещо ново.
Бе успял да и позвъни от един автомат, но не я завари в квартирата и, а в онези дни нямаше
автоматични секретари. Отново бе направил опит да и позвъни, но този път даваше заето. Накрая и бе
написал писмо, но мина ха няколко седмици преди отговорът и да го открие във Форт Дикс. В ония
дни комуникациите не бяха толкова лесни, а през следващите месеци се бяха превърнали в още по-
голям проблем.
Вече бе стигнал до фермата. Зави по алеята към къщата и паркира зад нея, като остана зад волана.
Искаше да увери себе си, че вече всичко ще е наред, че любовта надвива всички трудности.
Помисли си, че е наясно как се чувства тя, но ако оставеше настрани писмата и спомените от онез и
дни и кратката им среща само преди половин час, той не я познаваше. А какво ли чув тваше тя към
него? И какво щяха да правят двамата с това? А какво щеше да прави съпругът и?
11.
В седем часа Кийт Ландри спря пред дома на Гейл и Джефри Портър, старата ферма на Бауер.
Вечерите започваха да се скъсяват и застудяват, небето беше тъмнопурпурно как то винаги в края на
лятото.
Фермерската къща беше щръкнала край пътя бяла гредоредна постройка, отчаяно нуждаеща се от
боя.
Гейл излезе и тръгна през ливадата, стигна до колата тъкмо когато той се измъкваше с бутилките
вино и чадъра на Джефри, прегърна го, целуна го и каза:
- Кийт Ландри, изглеждаш страхот но.
- Аз съм момчето, дето разнася поръчките, мадам. Но вие самата изглеждате с трахот но и се