Спря да изпитва съжаление към себе си заради съответната си правителствена пенсия и
притежаваните от семейството му акри.
- Ела да те разведем из района.
Тръгнаха на обиколка по лехите в градината. Имаше леха, посветена изцяло на кореноплодите,
друга с домати, както и трета, засадена с повече сортове боб, отколкото Кийт познаваше. Най-
интересното бяха лехите с лечебни растения, които рядко се виждаха в областта. Имаше градина с
кулинарни растения с над четиридесет отделни вида, и друга, която Джефри наричаше „градина с
исторически и медицински билки―, плюс още една леха с растения, използвани за багрила и
разнообразни домашни нужди, дори за сапун и одеколон. А отвъд гра дините, простиращи се чак до
мястото, откъдето започваха царевичните нивя, се люлееше море от диви цветя, които не вършеха
никаква работа, освен да радват окото и духовния взор.
- Много е красиво - каза Кийт.
- Произвеждам парфюм, сушени розови листа, чай, лосион за ръце, аромати за баня, такива неща.
- А нещо за пушене не се ли намира?
- Господи, така ми се иска! - изсмя се Джефри. — Но не можем да рискуваме.
- Ами, не можем. Можем, ама с тоя бъзльо до мен става ли? - намеси се Гейл.
- Областният шериф е доста по-умен от спенсървилския шеф на полицията и ни държи под око.
Той счита, че всичките тези растения стават за психеделични средства.
- О, Джефри, трябва да се от насяш към полицаите по същия нач ин, по който отглеждаш гъби —
дръж ги на тъмно и ги подхранвай с лайна.
И тримата се разсмяха с цяло гърло.
- В „Ант иох― си имам изт оч ник, дето ме подхранва веднъж месечно с информация. Току-що ме
снабди с най-прясната стока. - И той намигна на Кийт.
Мракът вече се бе сгъстил. Влязоха в къщата. Гейл пъхна растенията в един гевгир и ги изми,
докато през това време Джефри разбъркваше съдържанието на гърнето, което напомняше на варено
зеле. Без месо. Гейл наля малко „Кианти― в гърнето и добави билки.
- Нека покъкри малко.
Кийт изпита странно чувство, че някога е бил свидетел на същата сцена, после си припомни
първата вечеря с Джефри и Гейл в техния малък апартамент до студентското градче. Нямаше голяма
промяна.
Гейл разля остатъка от киантито в чашите.
- Сигурно си м ислиш, че още живеем в шейсетте - обърна се тя към Кийт.
- Не. Всъщност да.
- Разбираш ли, ние сме си от шейсетте. Във всяка ера си има и лошо, и хубаво, както и във вся ко
десетилетие. Ние например напълно отхвърлихме новия феминизъм в полза на стария. И въпрек и
това сме възприели новата радикална екология.
- Това е много мъдро - сухо забеляза Кийт.
- Все си е същият стар ум ник - изсмя се Джефри.
- Ние сме хахо - захили се Гейл.
Кийт изпита желание да каже нещо хубаво на дома кините си.
- Мисля, че можем да си позволим да бъдем толкова хахо, колкото си поискаме. Заслужили сме си
го.
- Прав си - съгласи се Джефри.
- Пък и вие сте подали оставка по собствено желание.
- Отчасти. Знаеш ли, чувствахме се доста неуд об но там. Двама одъртели радикали, на коит о се
присмиват зад гърба им. Тези хлапета нямат герои, а ние бяхме герои. Герои на революцията. Но
онези хлапета си мислят, че историята започва от датата на раждането им.
- Е, не беше чак толкова зле - допълни Джефри. - В професионално от ношение обаче изпитвахме
неудовлетворение.
- Това не е точно онова, което м и каза снощи - посочи му Кийт.
- Да, разбира се, снощи се бях натаралянкал като казак. - Той се замисли за момент. После призна: -
Снощи обаче бях по-близо до истината. Така или иначе, тук сме двама скучни и безинтересни
гимназиални учители.
- Джефри м и каза, че са те изхвърлили от работа - обърна се Гейл към Кийт.
- Да, но ме поизчакаха.
- Присмиваха ли т и се?
- Не, не мисля така. Старите войници още са на почит в общността на им периалистическото военно
разузнаване.
- Но тогава защо те изритаха? - попита Гейл.
- Бюджет ни иконом ии, краят на Студената война... не, това не е цялата ист ина. Изритаха ме,
защото се люшках между емоционалното изтощение и просветле нието. А те го подушват от цяла
миля и това никак не им се нрави. - Той се замисли и добави: - Започнах да задавам въпроси.
- Като?
- Ами... веднъж бях на ед но съвещание в Белия д ом... бяха ме повикали да отговаря м на въпроси, а
не да ги задавам... - Кийт се усмихна при спомена за онова, което щеше да разкаже - ... и попитах