заключени, както правеше всяко добро ченге. Повечето от ченгетата обаче, вероятно дори всичките
оставяха на съпругите си ключ за всеки случай, ако в жилището им нахлуе някой престъпник. Клиф
Бакстър не оставяше ключ на жена си. Тя добре знаеше какво му е на ума: той се страхува ше, че жена
му може да му пръсне черепа някоя сутрин, когато се прибира в четири часа, с оправданието, че го е
взела за крадец. Имаше нощи, в които не откъсваше поглед от заключените оръжия и се чудеше дали
може да опре пистолет в главата си или в неговата глава и да дръпне спусъка. В деветдесет и девет
процента от случаите отговорът беше: „Не―, но имаше и моменти, когато...
По бузите и потекоха сълзи. Телефонът иззвъня, но тя не вдигна слушалката.
Загъна остатъците от вечерята в парче вестник и ги отнесе до кучкарника. Отвори телената врата и
хвърли пакета вътре. Три от четирите кучета - немската овчарка, доберманът и ротвайлерът - веднага
атакуваха храната. Четвъртото куче, дребен сив мелез, побягна към Ани. Тя го пусна да излезе и
после затвори вратата.
Върна се в къщата. Мелезът ситнеше подире и.
В кухнята нахрани кучето със суров хамбургер, после си наля половин чаша лимонада, излезе на
голямата веранда с ограда и седна в един люлеещ се стол.. Сивият мелез легна до нея. Захлаждаше;
лек вятър разклати клоните на старите дървета по улицата. Изглежда, се задаваше дъжд. На свеж
въздух и беше по-добре.
Разбира се, винаги имаше изход, който не водеше задължително през градското гробище. Сега
вече, след като дъщеря и всеки момент щеше да започне да учи в колеж, тя повече не можеше да
отлага решението си. Зна еше добре, че побегне ли, той вероятно ще я спипа още преди да се е
измъкнала от града, а ако по някакъв на чин я изтървеше, щеше да хукне подире и. Отидеше ли при
адвокат, той щеше да го е научил още преди да се е прибрала у дома. Клиф Бакстър не принадлежеше
към хората, особено уважавани или почитани в околията, но всички се бояха от него, тя беше наясно
с това.
Патрулната кола отново мина по улицата и Кевин Уорд и махна. Тя се престори, че не го е
забелязала. Кучето залая подир полицейската кола.
И все пак тя живееше в двадесети век, в Америка, а в Америка имаше закони. Инстинктивно обаче
тя усещаше, че в нейния случай това е без значение. Налагаше и се да бяга, да напусне къщата си,
близките си и семейс твото си, и това я изпълваше с гняв. Тя би предпочела решение, което да
отговаря повече на нейните стандарти на поведение, а не на неговите. Искаше да му каже, че иска
развод и че отива да живее при сестра си, и че трябва да се свържат с адвокатите си. Полицейският
шеф Бакстър обаче не желаеше да се разделя с един от трофе ите си, нито пък да става за посмешище
на града си. На него му беше пределно ясно, без дори да го коментира, че тя иска да се измъкне, но
той също така знаеше, или поне така си мислеше, че я е поставил под здрав катинар. Държеше я като
пумпал за връвчица. Най-добре беше да го остави да си мисли така.
Лятната нощ я накара да се замисли за други летни нощи преди много време, когато беше млада и
много влюбена в друг мъж. В джоба и имаше писмо и тя го извади. Светлината от прозореца зад нея и
помогна да го прочете. Беше го адресирала до Кийт Ландри на домашния му адрес във Вашингтон;
очевидно го бяха пренасочили към някакъв друг адрес, където някой го бе пъхнал в друг плик, като
го бе адресирал обратно до нея с листче в плика, на което пишеше: „Невъзможно да стигне до
получателя.―
Навремето Кийт и бе писал, че ако някога получи подобно съобщение, не трябва да му пише
повече. Някой от службата му ще се свърже с нея, като и предаде новия му адрес.
Ани Бакстър беше наивно провинциално момиче, но не беше проста. Тя знаеше добре какво се
опитва да и каже Кийт: че ако някое от писмата и се върне при нея, той е мъртъв, и някой във
Вашингтон ще и пише или ще и телефонира, за да и каже за обстоятелствата, при които е загинал.
Бяха изминали два месеца, откакто писмото се бе върнало на адреса на сестра и в съседния окръг,
където Кийт изпращаше всичките си писма до Ани.
От този момент Ани Бакстър вече се страхуваше да вдига слушалката на телефона и изпитваше
панически страх, когато колата на сестра и спираше пред къщата със следващото писмо - да не би да
носи официално известие от Вашингтон, само от няколко реда, което за почва: „Със съжаление в и