бяха запазили мислите си за себе си.
Кийт Ландри се бе чувствал добре по време на вой нишката си служба, една разбираема и почетна
професия в окръг Спенсър, но по-късно, когато вече бе навлязъл в разузнаването, започна да си
задава въпроси за професията си. Доста често изразяваше несъгласието си с националната политика, а
в последно време, след като го бяха издигнали до положението да оказва помощ при формулирането
на същата тази политика, проумя, че правителството работи за себе си, като в същото време си и
пречи. Той обаче беше наясно с тази тайна още много преди да го поканят в светая светих на Белия
дом като член на Съвета за национална сигурност.
Застана до прозореца на главната спалня на втория етаж и се загледа в нощта. Прииждаше вятър,
който подгони бързо облаците по звездното небе. Луната бе изгряла и хвърляше синкаво сияние
върху узрелите ниви с царевица. Кийт си припомни нивите от времето на детството си, когато една
засуха бе последвана от поройни дъждове и пшеницата — онази година бяха засели основно пшеница
- бе станала годна за жътва едва в края на юли. Ярката лят на луна бе съвпаднала с предсказание за
още дъжд и фермерите и семействата им бяха жънали, докато луната залезе - в три сутринта.
Следващият ден беше неделя, половината деца отсъстваха от неделното училище, а онези, които все
пак бяха успели да станат и да дойдат, спяха на чиновете. Кийт ясно си спомняше това общо усещане,
това задружно усилие да съберат реколтата от земята, и изпита съжаление към всички онези градск и
и околоградски хлапета, които си нямаха и представа за връзката между полята с жито и
хамбургерите, между царевицата и корнфлейкса.
В действителност, помисли си Кийт, колкото повече нацията се отдалечаваше от аграрните си
корени, от корените на дребните градчета, толкова по-малко тя разбираше циклите на природата,
връзката между земята и хората, закона за причината и следствието, и накрая, толкова по-малко
хората разбираха и себе си.
Кийт Ландри беше наясно с несъвместимостта на на чина си на мислене и начина си на живот.
Може и да се бе отказал от идеята да стане фермер, но не бе отхвърлил идеала на фермерския живот;
той живееше с трескавото темпо на Вашингтон и чуждите градове, но из питваше носталгия към тази
селска околия, която вина ги го бе отегчавала; беше загубил всякакви илюзии за работата си, но се
ядосваше, че не може да се справи с терзанията си.
Замисли се, че е по-добре да разреши тези противоречия, тези дълбоки пропасти между мисли и
дела, защото в противен случай щеше да се превърне в емблема на побъркания град, който току-що
бе напуснал.
Облаците затулиха луната и звездите и той се удиви как изведнъж цялата околност се потопи в
мастиленочерен мрак. Едва долавяше призрачните очертания на гра дината на пет-шест метра от
къщата, а отвъд нея всичко беше пълен мрак, като се изключеха светлините от фермата на Мюлер на
половин миля надолу по пътя.
Той се извърна от прозореца, слезе по стълбите и качи багажа си на втория етаж. Влезе в стаята,
която беше делил с брат си, и захвърли саковете върху леглото.
Стаята беше с дъбови мебели, под от чамови дъски и варосани стени. Подът бе покрит със стар
килим. Това можеше да е стаята на всяко фермерско момче от мина лото столетие само допреди
няколко години, когато местните жители масово започнаха да купуват обезценени стоки.
Преди да тръгне от Вашингтон Кийт бе натъпкал сааба с нещата, от които имаше нужда - и които в
края на краищата се оказаха не чак толкова много на брой. Ня колко ненужни вещи, най-вече спортни
пособия. Мебелите от апартамента си във Вашингтон бе дарил на една местна църква. Той
определено не робуваше на вещите си.
Къщата беше строена преди килерите да станат нещо обикновено и в стаята имаше два гардероба,
единият негов, другият на брат му. Той отвори онзи, който бе принадлежал на Пол, и първо
разопакова военните си вещи: униформата, ботушите, кутията с медалите и пох валите си, и накрая
офицерския си кортик. После изва ди някои от инструментите от последния си занаят: бронирана
жилетка, карабина М-16, куфарче с всички видове шпионски апаратури, вградени вътре, и накрая де-
ветмилиметровия си глок и кобура.
Изпитваше приятно чувство, докато за последен път подреждаше тия неща - все едно че заравяше