— Прекалено млада си да раждаш деца! Сгрешихме. Беше грешка. Беше…
— Не-е-е!
— Спри да викаш!
— Не-е-е-е-е!
— Млъкни! — хванах я за раменете и я разтърсих, а тя инстинктивно вдигна ръце към лицето си с подивял поглед и бузи, зачервени от плач. За миг сълзите й ми се сториха много еротични и аз се извърнах, почервенял от гняв. — Така е най-добре, Ефи — казах, този път по-спокойно. — Сега можем да се върнем към предишния си живот, мила мои. Не плачи, Ефи. Просто си твърде крехка, за да раждаш деца, това е всичко. Твърде млада си. Ето — аз взех шишенцето с лауданум и чашата вода и внимателно отмерих шест капки. — Пийни, ще успокои нервите ти.
Търпеливо придържах чашата, докато Ефи пиеше, стиснала ръката ми, преглъщайки сълзите и лекарството в равни количества. Почувствах как тялото й постепенно се отпуска върху моето, докато съвсем се укроти.
— Това е, момичето ми. Сега е по-добре, нали?
Ефи кимна сънливо и зарови глава в сгъвката на лакътя ми. Докато се унасяше в ръцете ми, за момент долових неочакван мирис на жасмин — истински или въображаем? Усещането беше твърде бегло, за да определя със сигурност.
ДЕВЕТКА СПАТИЯ
4
Няколко седмици лежах болна: студеното зимно време попречи на възстановяването ми, като ми донесе простуда, която след преждевременното раждане на детето ми ме прикова задълго на легло. Помня как над мен се надвесваха лица, появяваха се и изчезваха с неизменни изражения на съчувствие, но сърцето ми бе замръзнало вътре в мен и макар че исках да им благодаря за загрижеността, не намирах смисъл в думите. Таби, която бе живяла с мен още в детските ми години на „Кранборн Али“, бдеше над мен, клатеше глава и ми носеше леки бульони в леглото; младата ми прислужница Ем решеше косата ми, обличаше ме в красиви дантелени нощници и ми разказваше за семейството и сестрите си в далечния Йоркшир; Едуин, градинарят, понякога ми изпращаше букет ранни минзухари или жълти нарциси от най-ценните си лехи с тромавото уверение, че те „ще придадат малко цвят на бузите на младата господарка“. Но въпреки грижите им аз не можех да се отърся от летаргията си. С часове седях край огъня, наметната с дебел шал, понякога бродирах, но най-често просто се взирах в пламъците.
Уилям, чието присъствие би могло да ме ободри, трябваше да се върне в Оксфорд, където го очакваше преподавателско място в колежа, и той замина, разкъсван между радостта от признанието за годините учение и тревогата, че ме оставя в такова крехко състояние.
Хенри беше самата загриженост: близо месец не ми се разрешаваше да приемам когото и да било — казваха, че никой не бива да ме безпокои — и той нито веднъж не отиде в ателието си. Вместо това работеше у дома, правеше ми десетки скици, но аз, която някога така се възхищавах от творбите му, сега изобщо не се интересувах. Преди ми харесваше как ме рисува, как винаги подчертава очите и овала на лицето ми, а сега изкуството му не ме трогваше и аз се питах как изобщо някога съм могла да го смятам за талантлив.
Рисунките му ме отвращаваха: те бяха наредени като трофеи по всички стени в къщата, а най-противната, окачена в спалнята — „Малката просякиня“, нарисувана, когато бях едва на тринайсет, — ме преследваше, сякаш беше собственият ми призрак. Бедняшко лондонско предградие, възпроизведено с най-малки подробности, от калта по паважа до „саждите“, които падат от сивото небе. Мършава котка души умряла птица в канавката. До нея седи умиращо момиче, босо, облечено само в риза, дългите му коси докосват камъните. Счупената паничка за подаяния се въргаля на улицата, а по обърнатото нагоре лице играе светъл лъч. Рамката, изработена по поръчка на художника, е украсена с откъс от едноименното му стихотворение:
Някога се възхищавах на господин Честър за това, че може с такава лекота да пише истински стихове. Харесвах исичко, което правеше, плачех от обида от нелюбезните отзиви на господин Ръскин за първата му изложба. Сега бегло си спомнях времето, когато го боготворях, когато ревниво пазех всяка написана дума, всяка захвърлена рисунка. Спомнях си трепетната благодарност, която изпитах, когато предложи да ми наеме учители, неизразимата радост от подслушания разговор в библиотеката между него и майка ми. Леля Мей прие с недоверие идеята за брака ми с толкова по-възрастен от мен мъж. Но майка ми бе заслепена от мисълта за всички възможности, които господин Честър можеше да предостави на дъщеря й. Колкото до мен, аз бях заслепена от самия господин Честър и на седемнайсет години се омъжих за него.