Съзнанието за видяното отказваше да се свърже с която и да било част от здравия ми разум и докато част от мен трепереше и викаше, друга просто гледаше невъзмутимо отворения подарък. Обзе ме необятно спокойствие. Може би беше от хлорала, но мислите ми се забавиха до безкрайност, като скачаха от подаръка към разкъсаната хартия, пре-рязаното въже и обратно към подаръка с идиотска незаинтересованост. Около мен цареше безгранична тишина, аз стоях сам с подаръка в ръце, разкъсаната хартия се изплъзна и започна да пада неестествено бавно на пода, който се намираше на мили под мен. Коприната в ръцете ми беше хипнотична, аз прозирах в нея с нечовешка яснота, изучавайки тъканта, преплетените нишки на нагънатата дантела, спирали вътре в спирали… Наметката сякаш изпълни целия свят, така че не остави място за мисъл, само за възприятие, безгранично възприятие, безгранично съзерцание…
От дъното на бездната си осъзнах, че се смея.
59
Поразително е, нали? Колко бързо се стопяват парите! Платих дълговете си — онези, които повече не можех да отлагам, макар и далеч не всичките — и в продължение на няколко дни живях със стил, с който лесно можех да свикна. Хранех се добре, пиех само най-доброто. Колкото до жените, те бяха повече, отколкото можех да запомня, всичките хубави, всичките приятно нетърпеливи да усетят вкуса на парите на Хенри. Не мислете, че не съм му бил благодарен: грижех се да пия за негово здраве всеки път, щом отворех нова бутилка, а когато на „Нюмаркет“ се състезаваше Бегър Мейд, аз залагах на нея по десет лири — веднъж дори спечелих при петнайсет към едно. Струваше ми се, че в нищо не мога да загубя.
Не че покрай прахосничеството си не следях внимателно събитията. За изчезването на Ефи Честър писаха в „Таймс“, като споменаваха за вероятно престъпление: тя излязла в коледната сутрин да посети майка си на „Кранборн Али“ и така и не пристигнала там. Дамата била „с крехко здраве и слаби нерви“ и от полицията били разтревожени за безопасността й. Предположих, че Хенри добре е изиграл ролята си: във вестника го описваха като „покрусен“. Но аз знаех, че е нестабилен, хлорал и религия в равни количества бяха нарушили равновесието на свободната му воля. Досещах се, че след първите няколко седмици хитруване е много вероятно да изпадне в нещо като глупаво разкаяние и да си представя как го връхлитат какви ли не възмездия.
Чувствах, че съществува възможността Хенри да не издържи и в пристъп на угризения да се предаде на полицията — и тогава, разбира се, край на охолното време за вашия покорен слуга. Предполагах, че Фани е разчитала на това от самото начало, макар да не проумявах защо. Единственото логично обяснение беше, че иска да види Хенри арестуван и разорен, но все още не разбирах защо се бе спряла на толкова непредсказуем план, за да го постигне. При всички случаи аз бях в безопасност. Хладното посрещане на „Крук Стрийт“ ме беше убедило, че нямам повече задължения към двете неблагодарници; ако Хенри се опиташе да ме обвини, аз щях да разкрия истината — дотолкова, доколкото бе необходимо. Фани щеше сама да обяснява мотивите си и да отговаря за евентуално отвличане, Ефи щеше да обяснява за Марта. Аз нямах нищо общо с тях. Никой не можеше да ме обвини в нещо повече от разврат или изнудване, а всеки опит за намиране на тялото бе обречен на смехотворен провал, защото в този момент „трупът“ се разхождаше из къщата на Фани с боядисана коса и стомах, пълен с лауданум.
Фани! Признавам, че тя продължаваше да бъде загадка за мен, бих се радвал да я навестя, дори само за да видя как е. Но нямах никакво желание да се срещам повече с онази кучка Марта. Затова реших отново да посетя Хенри.
Трябва да е било… чакайте да помисля… около 30 декември. Бях оставил на Хенри около седмица време да се погрижи за делата си, а и почти бях свършил парите. Затова отидох до къщата му и настоях да го видя. Прислужницата ме погледна високомерно и каза, че господин Честър не си е у дома. Реших, че най-вероятно не си е у дома само за мен, затова отвърнах, че ще почакам. Е, тя ме покани в гостната и аз зачаках. След известно време започна да не ме свърта и се огледах из стаята: тя все още беше с коледна-та украса и под елхата имаше множество подаръци в очакване да бъдат разопаковани от момичето, което никога нямаше да се завърне у дома. Трогателно, помислих си с възхищение, на полицаите сигурно им е допаднало. Освен това Хенри беше покрил с калъфи всичките си картини по стените: ефектът беше смущаващ и аз се запитах защо ли го е направил. Близо два часа крачих безцелно из гостната, когато осъзнах, че прислужницата не ме е излъгала: господин Честър не си беше у дома.