Позвъних за чаша бренди и когато жената дойде с подноса, пъхнах в ръката й една гвинея и й подарих най-подкупващата си усмивка.
— Кажете, госпожо… боя се, че не знам името ви — едва ли някой я беше наричал „госпожо“ през последните години, защото тя се сепна.
— Гонт, господине, но господин и госпожа Честър…
— Госпожо Гонт — усмивката ми беше повече от очарователна. — Както сигурно си спомняте, аз съм стар приятел на господин Честър. Представям си колко му е тежко в момента…
— О, господине — започна тя и разтърка очи, — горката млада господарка! Толкова се тревожим, че някой мъж… — прислужницата млъкна, видимо разстроена. Аз положих усилие да не се изсмея.
— Разбирам — утешително отвърнах. — Но ако, да пази Бог, се е случило най-лошото, нашите мисли трябва да останат с живите. Господин Честър има нужда от приятели, които да му помогнат в такъв момент. Разбирам, че може да ви е казал да отпращате или, иначе казано, да давате погрешна информация на посетителите — аз я погледнах с укор, — но ние с вас знаем, госпожо Гонт, че за негово добро…
— О, да, господине — съгласи се тя. — Знам. Горкият господин Честър! Не се храни, почти не спи, с часове седи в онова свое ателие или се разхожда из гробището. Той толкова обичаше младата господарка, че не може дори да я споменава… а нали виждате как е покрил всичките си хубави картини, на които я е рисувал: не мога да ги гледам, казва.
— Значи не знаете къде е днес?
Прислужницата поклати глава.
— Но няма да ми попречите да го утеша, когато пак мина да го навестя, нали?
— О, господине! — укорът й беше недвусмислен. — Как бих могла, господине… Но има хора, нали знаете, които не биха…
— Разбира се.
— Бог да ви пази, господине.
Аз се усмихнах.
— Нали мога да му оставя бележка? И после ще си тръгна. Може би не бива да му споменавате, че съм идвал.
— Добре, господине — тя недоумяваше, но се съгласи.
— Знам пътя към вратата, госпожо Гонт.
След като прислужницата изчезна, аз отворих вратата на гостната и тихо се промъкнах в стаята на Хенри. Извадих от джоба си брошката на Ефи — онази, която ми беше оставила до леглото — и я закачих за възглавницата му. Тя блесна в полумрака. Над леглото видях друга покрита картина и свалих покривалото. Ефи полетя над леглото като блед призрак. Тази нощ Хенри щеше да спи добре…
След като излязох от къщата на „Кромуел Скуеър“, тръгнах към ателието на Хенри. Светлината отслабваше — вече беше късен следобед — и когато пристигнах, навън се беше стъмнило. Ателието се намираше в жилищна сграда на втория етаж. Входната врата беше отворена, стълбите — слабо осветени от една-единствена бръждяща газена лампа. Трябваше да се държа здраво за перилата, за да не падна по разкривените стъпала. Когато стигнах до вратата с надпис „Честър“, установих, че е заключена.
Изругах. Е, нищо не можех да направя. Обърнах се да си вървя, но внезапно ме обзе силно любопитство, непреодолимо желание да видя какво има в ателието, може би дори да оставя още една визитна картичка. Погледнах ключалката — изглеждаше съвсем проста. След две завъртания с джобното ми ножче тя щракна и се отвори, аз повдигнах резето и бутнах вратата. В ателието беше тъмно, няколко минути се борих с газената лампа в почти пълен мрак. Чувах как под краката ми шумоли хартия, но не можех да видя по какво стъпвам. После лампата се запали и аз се заех да оглеждам стаята.
Първата ми мисъл беше, че съм сбъркал ателието. Познавах Хенри като дребнав, вманиачен по чистотата човек: последния път, когато идвах тук, имаше платна в рамки, наредени по стените, платна без рамки, прибрани отляво до вратата, сандък с костюми и предмети в дъното, няколко стола и маса до стената. Сега тук цареше маниакален безпорядък. Картините бяха изтръгнати от стените — по някои личаха следи от хартия и гипс — и струпани надве-натри пред камината. По пода навсякъде се въргаляха картини без рамки, разпилени като карти. И навсякъде по всяка част на пода, върху всяка повърхност имаше рисунки, смачкани, разкъсани или цели, рисунки върху хартия, платно или картон, някои от които поразителни. Никога не бях подозирал, че Хенри притежава такъв талант. Камината беше задръстена с тях — полуовъглени жалки останки — и аз запълзях на ръце и колене, оглеждайки разхищението, като въртях картините в ръце и се мъчех да открия причината за тази жестокост.
След малко ми се зави свят. Имаше толкова много рисунки на нея, рисунки с акварел, креда, молив, маслени бои, темпера: контури с неизразима чистота, ескизи на очи, устни, скули, коса… профил, анфас, три четвърти… Всичките поразителни, трогателни и истински. През всичките тези години аз бях грешил по отношение на Хенри: декадентската унилост на картините му, скованият символизъм на всичките му по-ранни творби беше крил ясната, почти ориенталска чистота на виждането му. Всеки удар с четката или молива беше съвършен: жестокост и нежност деликатно се преливаха… и тези шедьоври до един бяха разрушени с непонятни за мен гняв и любов, всяка разруха — равносилна на убийство… Не можех да го проумея.