Донякъде почти изпитах завист към Хенри Честър. Винаги съм знаел, разбира се, че един човек на изкуството трябва да страда, за да стане велик. Но страдание, толкова изтънчено, за да породи това… Може би си струваше да се изпита… Тази страст, която надделява над всичко…
Няколко минути седях насред разрухата и скърбях като дете. Но после умът ми се върна към по-прозаични неща и аз отново станах себе си. Въпросът за парите все още оставаше нерешен.
Станах и се опитах да разсъждавам логично. Къде се беше дянал този човек? Прехвърлих всички възможности в главата си… И изведнъж се сетих. Разбира се! Четвъртък. Беше четвъртък. Денят на Марта. Погледнах часовника си — седем и пет. Където и да се намираше в момента, по които и лондонски улици да се скиташе, в който и леден кръг на ада да витаеше, аз знаех, че в полунощ ще бъде там, на „Крук Стрийт“, за срещата с дамата на сърцето си. Независимо от риска, независимо от страданията, на които се подлагаше, щеше да бъде там.
За миг очите ми се спряха на рисунката, която случайно бях извадил измежду стотиците други на пода: твърдо, оръфано парче хартия, изрисувано с кафява креда, на което очите й тлееха до безкрайност, обещаваха до безкрайност…
Случва се човек да се влюби.
Свих рамене и пуснах рисунката обратно в камината.
Не и аз, Хенри. Не и аз.
60
От мига, в който видях разопакования подарък под коледното дърво, разбрах, че Ефи най-после се е завърнала у дома. Аз чувах стъпките й в коридора, дишането й в мрачните стаи, долавях уханието й край вратите, откривах косми от косата й по дрехите си, носните й кърпички по джобовете си. Тя беше във въздуха, който дишах, в ризите, които носех, движеше се под повърхността на картините ми като удавено момиче под вода, затова накрая се принудих да ги покрия, за да не виждам лицето й, очите й, пълни с укор. Тя беше в шишето с хлорал, така че колкото и да вземах от лекарството, не намирах покой, само образът й изпъкваше по-ярко в съзнанието ми… А когато спях — защото въпреки всичките си опити да излъжа съня аз понякога спях, — тя нахлуваше в сънищата ми, крещеше ми с глас, писклив и нечовешки като на паун: „Ами приказката? Ами приказката? Ами приказката?“
Тя знаеше всичките ми тайни. Нощ след нощ идваше при мен с подаръци: шише парфюм с аромат на жасмин, синьо-бяла дръжка на врата, а веднъж и малка бяла нафора, на която личеше червена следа от устните й…
Нощ след нощ аз се будех плувнал в горчива пот, изпълнен с ужас и угризения. Не можех да се храня: усещах вкуса на Ефи във всяка хапка, която поднасях към устата си, тя ме гледаше през уплашените ми очи, всеки път щом се погледнех в огледалото. Осъзнавах, че вземам много повече хлорал, отколкото е полезно за мен, но не можех да намаля дозите.
И въпреки всичко търпях, търпях заради нея — моята Марта, моята Шехеразада. Дали го знае? Дали се буди нощем и шепне името ми? Дори без нежност — дали го шепне? Дали ме обича моята бледа Персефона?
Да можех да разбера.
Изчаках до четвъртък, както бях обещал. Не се осмелявах да постъпя другояче — моята Шехеразада не беше милостива, а аз не бих понесъл да бъда отхвърлен заради това, че не съм се подчинил. В четвъртък вечер зачаках Таби да си легне — дори изпих чашата й горещо мляко, преди да се оттегля — и се затворих в стаята си. Още щом отворих вратата, надуших промяната: бегъл мирис на лауданум и шоколад в студения въздух, трепване на дантелената завеса пред открехнатия прозорец… Тромаво се засуетих около газената лампа, ръцете ми толкова трепереха, че ми отне близо минута да я запаля; и през цялото време я усещах в тъмното зад гърба си — Просякинята, която драскаше с острите си нокти по коприненото покривало на леглото, а дъхът й… Боже мой, дъхът й! Лампата припламна и забръждя. Аз рязко се извърнах и я видях: за миг очите ни се срещнаха и останаха така. Аз стоях като парализиран, със зяпнала уста, с пресъхнало гърло, здравият ми разум се развиваше като кълбо, което пада в бездънен кладенец. После видях покривалото на картината да лежи на леглото и облекчението ме връхлетя като огромна гореща вълна. Картината. Беше картината. Покривалото се беше изплъзнало някак и… Замаян от облекчение, близко до истеричен смях, аз се втурнах към леглото… и облекчението заседна в гърлото ми, размекна краката ми. На възглавницата беше закачена сребърната брошка, която добре помнех. Ефи беше с нея в онази нощ — помня как среброто блесна, когато я видях да мърда в снега, как заискри извитият гръб на котката, когато Ефи се втренчи в мен със своите котешки сребристи очи…