Глупаво започнах да опипвам брошката, като се мъчех да забавя водовъртежа на обърканите си мисли. Под лявото ми око се развя тревожен флаг — сигнал за паника.
Ами… ами… ами… приказката ми?
Ако я бях чул да го казва на глас, със сигурност щях да полудея, но осъзнах, че тя говори само в мислите ми.
Ами… ами… ами…
Пуснах в ход единствената магия, която знаех. За да заглуша безмилостния глас в главата си, аз произнесох магическата дума: призовах магьосницата с целия мъчителен копнеж, на който бях способен.
— Марта.
Мълчание.
Това и нещо подобно на надежда. Нещо подобно на покой.
Зачаках в подводна тишина — време, което ми се стори като безкрайни часове. После в десет станах от стола си, измих се със студена вода, грижливо и старателно се облякох. Незабелязано се измъкнах от къщата и потънах в бездиханната нощ. Снегът беше спрял да вали и над града се стелеше сънно спокойствие, с него дойде и мъглата, толкова гъста, че затъмни дори уличните лампи, зеленикавите им глобуси се изгубиха в безкрайното бяло. Под мъглата снегът светеше сякаш със собствено сияние, с нещо като неземна светлина, подобна на котешки очи, която превръщаше редките минувачи в ходещи трупове. Но хлоралът и близостта на „Крук Стрийт“ укротиха призраците ми: нямаше малка просякиня, която да ме преследва, протягайки тънки голи ръце в ледена заплаха, призраците — ако бяха призраци — не се осмеляваха да напуснат къщата на „Кро-муел Скуеър“.
Докато си проправях път през снега, ограден от мъглата със светлината на фенера си, аз отново се почувствах силен, уверен, че тя ме чака: Марта, моята Марта. Под палтото си криех подарък: прасковената копринена наметка, която бях купил на „Оксфорд Стрийт“, опакована наново в яркочервена хартия и овързана със златна панделка… Докато вървях, ръката ми неуверено опипваше пакета, претегляше го, аз си представях как ще стои прасковената коприна на кожата й, как предизвикателно ще се спуска по раменете й, как фината й прозрачна тъкан ще се плъзга по по-жилавата тъкан на косата й…
Беше почти полунощ, когато наближих „Крук Стрийт“, и избликът ми на въодушевление и нетърпение бе толкова силен, че известно време стоях пред вратата, без да забелязвам, че съм сгрешил: къщата беше тъмна, нито един прозорец не светеше, дори нямаше фенер на вратата. Стъписан, аз спрях сред снега и се заслушах… но от къщата на Фани не долиташе и звук, и най-далечна музика или смях — нищо освен страховитото бръмчене на тишината, което заглушаваше всичко.
Чукането ми отекна глухо в къщата и изведнъж разбрах, че са си заминали — Марта и Фани, и всички, — че просто са си стегнали багажа и са изчезнали като цигани в непостоянния сняг, оставяйки след себе си единствено тъга и полъх на магия във въздуха. Убеждението ми беше толкова непоклатимо, че аз закрещях с цяло гърло, заблъсках с юмруци по вратата… и тя се отвори бавно като усмивка, ясно чух как часовникът в коридора удари дванайсет и възвести преминаването от ден към нощ.
Спрях на прага и ноздрите ми се изпълниха с леко ухание на подправки и стар тамян. В коридора не светеше, но сиянието на снега бе достатъчно, за да хвърли блед, призрачен блясък върху полирания под и лъскавите медни орнаменти, сянката ми се очерта поразително ясно на лунната светлина и запълзя разкривена през пруста към вътрешността. Топъл уханен въздух докосна лицето ми като дъх.
— Фани? — гласът ми отекна натрапчиво, твърде дрезгав в приглушения шепот на къщата: след толкова години най-после осъзнавах колко е голяма, коридори след коридори образуваха постлан с килими лабиринт, подминавах врати, които не помнех досега да съм забелязвал, картини на жадни нимфи и сатири с разкривени прозорливи лица, крещящи вакханки с бедра като колони, преследвани от озъбени джуджета и зли гоблини, сурови средновековни слуги на Пандемониума с мършави тела и загадъчни пронизващи очи… Докато вървях из мрачни галерии с изтънчени картини на разврат в позлатени рамки, тъмнината ме лишаваше от всякаква перспектива. Ускорих крачка, ядосан на глухите си и някак заплашителни стъпки по дебелите килими.
Опитах се да намеря стълбището, но вместо това тръгнах по друг коридор и започнах подред да въртя дръжките на вратите, които все се оказваха заключени, а отвътре се разнасяше шепот, сякаш зад тях дремеше някаква загадка.