— Фани! Марта! — вече съвсем се бях загубил, къщата се простираше на неизмерими разстояния във всички посоки и аз имах чувството, че съм пробягал няколко мили.
— Марта! — тишината затрепери. На сто мили по-нататък се разнесе тиха механична музика. След секунда я разпознах.
— Марта! — гласът ми увисна на високата нота на паниката и аз се затичах слепешком по коридора, като се блъсках с ръце в стените и отчаяно виках името й. Свих зад един ъгъл и се втурнах право към врата, с която коридорът свършваше. Паниката ми се разсея безследно и аз почувствах как пулсът ми се забавя почти до нормалното. Сложих ръка на порцелановата дръжка и вратата се отвори към друг коридор.
Пред мен бяха стълбите — не можех да проумея как съм ги пропуснал първия път, когато минах от тук, — виждах как лунната светлина влиза през малкия прозорец със стъклопис и хвърля отражения по полираното дърво. Светлината беше толкова ярка, че дори различавах цветове: тук по перилата червено, едно-две зелени петна на стъпалата, син триъгълник на стената… а горе на стълбите стоеше гола фигура, нежният контур на хълбока и бедрото й изпъкваше в пурпурно, синьо и индиго, вълнистият водопад на косата й се спускаше като тъмен воал над нощта.
Лунната светлина падна върху едното око от засенченото лице и придаде на ириса опален блясък. Тя стоеше като котка, готова за скок: виждах напрежението в бялата й шия, мускулите, изопнати като на танцьорка, виждах свода на стъпалото й, извит като дъга — напрежение във всеки нерв от тялото й — и се изпълних с възхищение от тази неземна красота. За миг бях толкова погълнат, че дори не изпитах желание. После, когато тръгнах към нея, тя отскочи от мен с тих смях и се затича нагоре по стълбите. Аз я последвах. Почти я докоснах — помня как кичурите на косата й се плъзнаха по пръстите ми и изпълниха цялото ми тяло с горещ трепет. Тя беше по-бърза от мен, измъкваше се от непохватните ми прегръдки, докато тромаво тичах след нея. Щом стигнах най-горното стъпало, ми се стори, че чувам смеха й през вратата — дразнеше ме.
Нададох тих нетърпелив стон, изтънчената наситеност на мига ме тласна към вратата й (дръжката беше от синьо-бял порцелан, но аз нямах време да осмисля този факт). Бях започнах да свалям дрехите си още преди да съм влязъл, оставяйки диря от захвърлени кожи (сако, риза, шал) по стълбите зад себе си. Всъщност, когато отворих вратата, бях абсурдно разсъблечен, останал по чорапи, шапка и един крачол на панталона, и тъй като бях твърде зает да се доразсъбличам, не успях да огледам стаята. Сега, когато имам предимството на ретроспекцията, съм убеден, че съм я познал: това беше стаята от сънищата ми, нейната стая, стаята на майка ми, пренесена по силата на някаква магическа ирония на „Крук Стрийт“. На слабата светлина от заслонена свещ аз различих детайлите от онзи пръв, ужасен ден, сведени почти до незначителност от близостта на Марта: тук беше и тоалетната маса с флотилията от бурканчета и шишенца, и столът с висока облегалка и брокатена тапицерия, с небрежно метнат отгоре зелен шал, на пода — друг шал, на леглото — купчина рокли, смесица от дантела, тафта, дамаска и коприна…
Ако и да бях забелязал всичко това, то беше единствено с очите на желанието. Нямах усещане за опасност, нямах смътно предчувствие, само детско чувство на доволство и радост, чисто физически. Скочих на леглото, където Марта вече ме чакаше. Заедно се търкулнахме сред роклите, кожите и пелерините, като мачкахме антикварната дантела и скъпото кадифе в мълчаливо боричкане. Веднъж неволно бутнах с ръка една маса, от нея се посипаха пръстени, огърлици и гривни и аз безумно се разсмях, заровил лице в сладостното жасминово ухание на плътта й. Целувах я, сякаш не можех да оставя и инч от кожата й непокорен.
След като първоначалната неудържима лудост се уталожи, аз бях в състояние отново да мисля трезво и да й се насладя по начини, които прибързаността на изгарящия ми копнеж не допускаше. Забелязах, че тя е студена, устните й — бледи, дъхът й — тънък леден полъх в лицето ми.
— Бедната ми, да не си болна? Толкова си студена.
Отговорът й беше недоловим, леден при допира си до бузата ми.
— Нека те стопля.
Обвих ръце около нея и тя положи чело в извивката на врата ми. Косата й беше леко влажна, дишането й — трескаво и забързано. Аз завих и двама ни с одеяло и разтреперан след угасването на страстта, посегнах към верижката с шишето хлорал на врата си. Изтърсих от него десет кристалчета. Погълнах пет и дадох останалите на Марта — тя се намръщи от горчивия вкус, ъгълчетата на устните й увиснаха в странно детинско изражение, което ме накара да се усмихна.