— Ето, сега ще се оправиш — нежно й казах аз. — Скоро ще се стоплиш. Само затвори очи. Ш-шт. Затвори очи и поспи.
Почувствах как тя трепна до мен и се изпълних с нежност: в края на краищата тя беше толкова млада, толкова уязвима въпреки привидното си самообладание. Оставих ръцете си леко да се плъзнат по заплетената й коса.
— Всичко е наред — прошепнах колкото за нейно, толкова и за свое успокоение. — Всичко е наред. Всичко свърши. Сега сме заедно, любов моя, можем спокойно да си починем. Опитай да си починеш.
И за известно време наистина се отпуснахме. Свещта мъждука, мъждука и накрая угасна. И за миг дори Бог заспа…
Може би съм задрямал, трудно ми е да си припомня в мъглата от впечатления. Понесох се сред жасмин и хлорал, мислите ми плуваха, а когато се събудих, осъзнах, че макар да ми бе топло под одеялото, Марта не беше до мен. Седнах в леглото и примижах на светлината, която се процеждаше през пердетата — свещта отдавна беше изгоряла. В тъмното успях да различа някои детайли в стаята, пищната дантела и кадифе, застинали в сребриста пепел на лунната светлина, шишенцата и бурканчетата на тоалетната масичка, които блещукаха като ледени висулки върху тъмното дърво.
— Марта?
Тишина. Стаята чакаше. Нещо в студеното огнище се размърда — обърнах се с разтуптяно сърце… Нищо. Само люспа сажди в комина. Камината ми се усмихна озъбена с медната си решетка.
Изведнъж осъзнах, че съм сам в къщата. Обзет от паника, скочих на крака, одеялото се свлече от раменете ми и с глас, в който се надигаше истерия, аз изкрещях името й:
— Марта!
Нещо се вкопчи в крака ми, нещо студено. Извиках от погнуса и се дръпнах от леглото: нещото продължаваше да ме стиска и аз усетих сухи парливи драскотини по кожата си.
— Марта!
Започнах бясно да се дърпам, да тегля нещото с вкочанени пръсти… Чух тежкото изпукване на разкъсана тъкан, напипах накъсана дантела в треперещите си ръце и се разсмях като луд: краката ми се бяха оплели в гънките на някаква рокля, която лежеше на леглото, а сега се търкаляше по пода — купчина разкъсани фусти, почти разполовен корсет. Промърморих подигравателно:
— Рокля. Да се боря с рокля.
Но бях потресен от начина, по който отекна разтрепераният ми глас. Затворих очи от внезапен пристъп на гадене и се заслушах в биенето на сърцето си, което постепенно затупка в ритъм с пулсирането на левия ми клепач. След време отново отворих очи и като се мъчех да мисля разумно, отидох до камината и се опитах да запаля огън. Марта скоро ще се върне, казах си. Всеки момент ще се появи на вратата… А дори да не го направи, нямам причини да мисля, че тази стая — нищо и никаква стая, за Бога! — би могла да иска нещо от мен, както ми се струваше в стаята на майка ми преди много години… И какво да иска? Жертвоприношение може би? Признание?
Абсурдно! Това дори не беше същата стая.
И все пак в тишината имаше нещо, нещо подобно на злорадство. Засуетих се пред камината, като се борех с желанието да погледна през рамо към вратата. Запалих клечка кибрит и за миг стаята се озари от червена светлина. Примигна и умря. Аз изругах. Отново. Отново. Най-после успях да склоня пламъчето да се разгори, хартията пламна, а след нея и дървото. Огледах се и видях как по стените заподскачаха гигантски сенки, после се обърнах с гръб към огъня и с победоносно чувство долових колебливата топлина на новите пламъци.
— Няма нищо по-хубаво от огъня — промърморих тихо. — Нищо по-хубаво… — думите заседнаха в гърлото ми. — Марта? — за малко да кажа „майко“.
Тя седеше на леглото с крак, подвит под тялото, леко килнала глава на една страна, и ме гледаше с безизразно лице. Беше облякла наметката на майка ми. Не, сигурно бе намерила подаръка ми, беше го отворила и облякла наметката, за да ми достави удоволствие. Може би през цялото време бе чакала да я забележа.
— Марта — аз овладях гласа си и опитах да се усмихна. — Чудно ти стои — преглътнах. — Направо чудно — тя склони кокетно глава и лицето й потъна в сянка. — Подарък за теб — обясних аз.
— Подарък… — прошепна тя.
— Да — добавих по-весело. — Още щом го видях, се сетих за теб — не беше съвсем вярно, разбира се, но си помислих, че ще й доставя удоволствие, ако го кажа. — И изглеждаш много хубава с него.
Тя кимна замислена, сякаш знаеше.
— Дойде време и за твоя подарък — каза.
„Имало едно време…“
Докато шепнеше в тъмното, дъхът й вледеняваше врата ми, пръстите й описваха малки кръгове по голия ми гръб. Усещах коприната и прасковената дантела под влажните си длани заедно с ухание на жасмин, тежко и упойващо, розово по трескавата й кожа, примесено с по-тъмен, по-остър мирис… През измъченото ми съзнание пробягаха въображаеми вълци.