„Имало едно време цар и царица. Те си имали син.“
Затворих очи и потънах в блажената светлина на подземния свят. Гласът й беше като шумолене на пяна в краката ми, докосването й — като студено течение от дълбините.
„Принцът обичал и двамата си родители, но майка му владеела сърцето му — той не се откъсвал от нея. Имал всичко, което пожелаел… с изключение на едно. В замъка имало една стая, в която му било забранено да влиза, стая, която стояла винаги заключена, а ключът бил на сигурно място в джоба на майка му. Годините минавали, а принцът все повече мислел за тайната стая, копнеел да види какво има вътре. Един ден, когато двамата му родители били излезли, той случайно минал покрай тайната врата и я заварил открехната. Тласкан от любопитство, принцът я бутнал и влязъл.“
Въздухът беше потъмнял от мирис на жасмин: Марта, знам.
„Стаята била златна, но принцът вече притежавал всички богатства, за които можел да мечтае. В стаята имало алени, пурпурни и изумрудени тъкани, но принцът имал сърма и кадифе колкото поиска.“
О, Марта, владетелка на сънищата ми, дете на най-съкровения ми мрак… Виждах приказката й — тя беше и моя, — виждах тайната стая и себе си четиринайсетгодишен до вратата с отражения на милиони елмази в черните очи.
„Стаята ухаела на хиляди цветя, но принцът живеел в градина, където не настъпвала зима. Вътре нямало нищо, което да си заслужавало такава потайност.“
Шехеразада разпери дългите си бели пръсти и дланите й заприличаха на алени кръгове на огнената светлина.
„И все пак нещо го задържало в стаята. Измъчвало го силно любопитство и той започнал безцелно да рови в ракли и сандъци, докато най-после видял малка и съвсем проста дървена кутия, която никога досега не бил виждал.“
Сърцето ми заби по-силно, слепоочията ми болезнено се стегнаха.
„Защо ли държат тази грозна стара кутия, казал си учуден принцът, когато всичко друго в двореца е толкова богато и разкошно? Той отворил кутията и надникнал вътре.“
Тя млъкна — видях искрящата й пурпурна усмивка и в този миг осъзнах, че знае Тайната, че винаги я е знаела. Това беше жената, която можеше да ме преведе отвъд прокълнатите окови на греха и плътта: тя разбираше болката ми, безнадеждното ми съжаление. Това беше нейният подарък: откровението.
— Продължавай, моля те, продължавай — почувствах как по бузите ми потече пот само при мисълта, че дори сега може да не го разкрие докрай. — Марта, моля те…
— Ш-шт, затвори очи — прошепна тя. — Затвори очи и ще видиш. Заспи и аз ще ти покажа.
— Какво видял принцът?
— Ш-шт…
— Какво съм…
— Спи.
Представете си морско дъно под неразгадаема кафява тиня.
Представете си покоя…
„Принцът разтъркал очи: в първия миг не съзрял нищо, само тъмно петно като дим, но когато се напрегнал да види какво има вътре, най-после успял да различи пръчка от леска, увита в зацапана черна пелерина. Долко странно — казал си принцът — да държат в тайна нещо толкова старо и грозно.“ И понеже бил млад и любопитен, извадил двата предмета от кутията. Онова, което принцът не знаел обаче — което никой не знаел, — било, че царицата била вещица от далечна северна земя отвъд морето, дошла в царството преди много, много години. С магии накарала царя да я обикне и с магии пазела в тайна истинската си същност. Пелерината била вълшебна, както и пръчката, и само царицата можела да си служи с тях. Но принцът й бил син и кръвта на вещицата течала във вените му. Щом сложил вълшебната пелерина и вдигнал пръчката с дясна ръка, той изведнъж почувствал как в него се надига сила. Размахал пръчката и силата грейнала в него като слънце… но духовете на пръчката видели, че господарят им е само момче, разбунтували се и се изскубнали от властта му. Те полетели с победоносни писъци, изподраскали с ноктите си лицето на принца и дъхнали в него злобния си дъх, и той паднал като покосен на земята.
Когато се събудил, духовете си били отишли и пръчката се въргаляла счупена до него. Като видял това, принцът се уплашил. Прибрал пръчката и пелерината в кутията и избягал от стаята. Когато царицата се върнала, видяла, че някой е пипал пръчката й, но не можела дори да спомене за това, защото никой не знаел, че е вещица. И тя зачакала да дойде нощта с тъмната луна, за да направи магия на злосторника, страшна магия; защото като счупил пръчката й, той бил отнел и силата й и сега тя била осъдена да остарее като всички смъртни жени. Царицата вложила цялата си омраза в проклятието и зачакала, като знаела, че скоро ще подейства.