Същата нощ принцът се събудил с вик след страшен кошмар и в следващите дни и седмици започнал да бледнее и да линее, да не спи добре нощем, да не яде и да не намира покой денем. Минали месеци. Царят свикал всички най-добри лекари в царството, за да прегледат сина му, но никой не можал да намери лек за бавната му и мъчителна болест. Допълнително бреме за царя било и това, че царицата също легнала болна, от ден на ден ставала все по-слаба и бледа. Цялото царство се молело за възстановяването й.
Но ето че един ден в двореца дошъл стар отшелник, свят човек, и настоял да види царя. „Мисля, че ще мога да отгатна какво мъчи сина ви и жена ви — казал той, — нека само ги видя.“ Царят, обезумял от скръб, се съгласил и отшелникът отишъл първо в стаята на царицата, а после и при принца. Без да каже и дума, той погледнал принца в очите. Освободил стражата и тихо заговорил:
— Ти си прокълнат, синко — казал отшелникът — от царицата, твоята майка, която е вещица. Ако не предприемеш нещо скоро, ще умреш, а тя ще се оправи.
Принцът заплакал, защото обичал майка си.
— Какво трябва да направя? — попитал той накрая.
— Трябва да отидеш в стаята й и да я убиеш — отвърнал отшелникът. — Нищо друго не може да премахне проклятието.
Принцът поклатил глава и отново се разплакал, но отшелникът бил неумолим.
— Царицата няма други деца — мрачно казал той, — а баща ти е стар. Искаш ли вещица да управлява царството ви за вечни времена?
И така, принцът се съгласил с болка в сърцето. Същата нощ станал от леглото и тихо тръгнал по дългите коридори на двореца към стаята на майка си.
Вратата беше отворена, знам. Виждам я от леглото си от солена тиня: порите в бялото дърво, дръжката от синьо-бял порцелан — колко лесно се връща всичко! На втората дъска отстрани има драскотина — веднъж, без да искам, я ударих с топка за крикет. Къщата е тъмна, а някъде далеч отзад чувам баща си в стаята с механичните играчки, няколко пискливи ноти от механизма на танцуващата Коломбина, разпилени в мрака. Аз нося полуизгоряла свещ в чинийка на цветя: миризмата на лой дразни ноздрите ми. Дебела бяла сълза пълзи по свещта и се стича на порцелана, като образува локвичка върху едно от сините цветя. Дишането ми се струва оглушително в гъстия въздух.
Килимът е мек и покорен под краката ми, но въпреки това чувам шума от стъпките си. Около мен светлината от свещта се отразява в стъклените шишенца и бурканчета и хвърля хиляди призми по огледалото и стената. В първия миг не мога да разбера дали бебето е в стаята при нея, но люлката е празна — дойката го е отнесла, за да не събуди майка ми, ако заплаче. Закривам свещта с искрящия червен щит на дланта си и поглеждам лицето й на розовата светлина с радостно любопитство, още по-ценно поради това, че е забранено. Шишето с лауданум искри на нощната масичка до нея: тя няма да се събуди.
Гледам лицето й и изведнъж ме обзема мъчителна нежност: виждам тънките й сини клепачи, съвършената извивка на скулите, водопада от тъмна коса, който се лее по възглавницата и се разпилява по гънките на одеялото чак до пода… толкова е красива. Макар измъчена и бледа, дори сега тя е най-красивата жена на света и сърцето ми се къса от отчаяна, наранена любов, далеч надрасла моите четиринайсет години. Детското ми сърце всеки миг ще се пръсне под напора на тези зрели чувства: разкъсваща ревност, самота, мъчителна потребност да я докосна, тя да ме докосне, сякаш допирът й може да спре нашествието на змията в стомаха ми, сякаш ръцете й могат да пропъдят нощта. Когато спи, аз мога да се приближа и почти се осмелявам да протегна ръка към косата й, лицето й, мога дори да докосна бледите й устни със своите… тя никога няма да узнае.
В съня си тя почти се усмихва, очите й са невидими и меки под виолетовите клепачи, моравата сянка на челюстта й е съвършен удар с китайска четка по порцелановата й кожа… гърдите й едва забележимо се издуват през ленената тъкан на нощницата й. Ръката ми се движи сякаш по своя воля, безплътна комета в мрачната кафява нощ. Следя движението й като хипнотизиран, виждам как пръстите докосват лицето й — съвсем леко, — как с чудна дързост пълзят към врата й… Отдръпвам се с пламнало лице, цялата ми кожа пулсира от вина и въодушевление. Но ръката се движи съвсем сама, спуска се по завивката със страшна целенасоченост, сега отдръпва завивката, за да разкрие спящите форми, нощницата, повдигната до коленете, голите стегнати прасци, меката извивка на бедрото.
Тук има синина, точно над коляното, и аз чувствам как погледът ми е привлечен неудържимо към изящната й тъмна форма. Ръката ми посяга да я докосне и тя е като напудрен сатен под пръстите ми, безкрайна загадка, безкрайна нежност, поглъщаща мекота като подводен пясък… Уханието й на жасмин скрива друг аромат, подобен на солена бисквита, и без дори да се усетя, аз доближавам лице до нейното, заравям го в топлината и сладостта й, настръхнал от болка и възбуда. Пръстите ми намират гърдите й с дива радост, ръцете ми се увиват около нея, устните ми изведнъж закопняват за нейните… Дъхът й е леко парлив, като болест, но сега тялото ми е един-единствен нерв, изпънат като струна, която изпълва въздуха с непоносимо чист звук, по-висок и по-висок, до степен на лудост и по-нагоре… нямам тяло, виждам душата си изопната като фина сребърна тел, чиста, трептяща до оглушителен звън… чувам смях и осъзнавам, че е моят собствен…