Очите й се отварят.
Усещам как линията на устата й се стяга под устните ми.
— Майко — безпомощно се отдръпвам, стомахът ми е леден юмрук.
Очите й са зорки до ожесточение, знам, че вижда всичко. Всичко. Годините падат от мен, само преди миг съм се чувствал стар, а сега се катурвам в детството си: тринайсет, дванайсет, единайсет, и докато аз се смалявам, тя се разраства, чудовищна… осем, седем… виждам как устата й се отваря, чувам нестройните срички:
— Хенри? Какво…
Шест, пет. Зъбите й са остри, невъзможно диви. Кръвта блъска в слепоочията ми. От дробовете ми се изтръгва вик: гневът й е безграничен. Още по-лошо е презрението й, омразата й, като приливна вълна, която носи в себе си мъртъвци. Едва чувам гласа й през бученето в ушите си, в ръцете ми има нещо меко, нещо, което с чудовищна сила се бори с мен. Приливът ме подмята като отломка, аз стискам очи, за да не виждам…
Внезапно чудотворно мълчание.
Лежа на черния пясък, докато водата се отдръпва, дъхът й пулсира в ушите ми, идването в съзнание е като милиони светли иглички по ретината ми, устата ми е пълна с кръв от прехапания език. Пълза на колене по въртящия се килим и оставям по пода диря от кървава слюнка, а възглавницата още е в свитите ми юмруци.
— Майко?
Изцъклените й очи ме гледат, все още строги, сякаш разгневени заради непристойната й поза.
— Ма-айко! — чувствам как палецът ми се плъзва към ъгъла на устата ми, коленете ми се свиват и опират в лактите. В далечно кътче на съзнанието си разбирам, че ако успея да се свия на съвсем малка топка, ще мога да се върна в онова полузапомнено сигурно място, в соленото място, където има мрак и топлина. Смалявам се… смалявам се. Три, две, едно…
Тишина.
Далеч над мен ехти смях, огромният тролоподобен смях на Бог. Черният ангел грабва косата си и фуриите се разлитат с писъци, за да си намерят нова играчка — аз познавам лицата им. Детето на уличницата с шоколад около устата… водните очи на Ефи и косата й, бяла като морска пяна… майка ми, толкова отдавна забравена в благословената ми слепота, но сега припомнена за вечни времена, довлечена обратно на тъмния си пиедестал, с пръсти като остриета. По-близо — гласът на омайницата Шехеразада, вълците в краката й… неземният й смях. В полусънното си състояние се мъча да я извикам, да произнеса името й като заклинание срещу наближаващия кошмар.
— Марта!
Отварям кръвясалите си очи, усещам топлината на огъня по премръзналите си крайници. Непокорният мускул на бузата ми затваря окото в поредица от пърхащи спазми, твърде бързи, за да ги преброя. Споменът, съживен от приказката на Марта, е мраморен саркофаг от някаква гротескна легенда, която се носи високо над облаците. Протягам ръка за утеха…
Изведнъж светлината става безмилостно ярка. Вдигам ръце, за да закрия очите си, и я виждам — Шехеразада, златната ми немезида. Смее се.
— Марта?
Гласът ми е едва доловим шепот, но дори докато изричам името, знам, че това не е Марта. Това е Ефи, бледа и тържествуваща, това е майка ми, порочна и отровна, това е призрачното дете. Трите говорят едновременно, протягат гладни ръце към мен и докато падам назад върху леглото и почти не усещам болка от удара на гръбнака ми в ръба, аз осъзнавам какво е тя, какво са те. Тисифона, Мегера и Алекто. Отмъстителките за кръвните роднини. Ериниите!
По тялото ми пробягва непоносима болка, сякаш в гръбнака ми се забиват остриета, и цялата ми лява половина започва да трепери.
Докато потъвам в блажена забрава, чувам гласа й, искрящ от злъч и насмешка:
— Ами приказката, Хенри? Ами приказката?
И в далечината чувам дивашкия смях на Бог.
61
Снегът заваля, щом излязох от ателието на Хенри. Когато стигнах на „Крук Стрийт“, нощта сияеше с призрачна яснота, която осветяваше стъпките ми и покриваше дрехите с искрящ прах. От завоя погледнах към къщата на Фани и забелязах, че фенерът, който обикновено виси на входа, не свети. Продължих напред и видях, че прозорците също са тъмни, пердетата са спуснати и през тежките дипли не се мярка нито лъч светлина. Забелязах, че някой е утъпкал снега по стълбите, макар че през прозорчето на вратата не се виждаше друго освен мрак. Помислих си, че може да има някой в задната част на къщата, затова се приближих до вратата и почуках. Нищо. Натиснах дръжката: както и очаквах, беше заключено. Отново почуках, извиках през процепа на пощенската кутия… но никой не се обади.