Омъжих се за него!
Яростно заработих с иглата — първи бод зад игла, втори бод накръст, — внезапно обезумяла от гняв и омраза. Бродерията беше наполовина готова, моделът бе дело на Хенри, изпълнен с ярки, богати, цветове: Спящата красавица в легло, цялото увито в пълзящи рози. Дори в този недовършен вид лицето на спящото момиче приличаше на моето.
Един бод накръст, втори зад игла… забивах игла в бродерията, без повече да броя бодовете, без да се старая, просто бодях тъканта с неудържимо ожесточение, разкъсвайки фината бродерия, златните нишки. Неусетно за себе си се бях разридала с цяло гърло, без сълзи — дрезгав примитивен плач, който по друго време би ме ужасил.
— И таз добра, госпожице Ефи! — беше гласът на Таби, уплашен до степен да предизвика подобно неуместно обръщение.
Извадена от транса на яростта, аз се сепнах и вдигнах глава. На пухкавото добродушно лице на Таби се бе изписала тревога.
— Ама какво сте направили? Горките ви ръце… и хубавата ви бродерия! О, господарке!
Погледнах с учудване надолу и видях ръцете си целите в кръв от десетките убождания с иглата. Кръвта беше оставила петна по плата и половината лице на спящото момиче бе зацапано. Аз оставих развалената бродерия и направих опит да се усмихна.
— О, мила Таби — казах кротко, — колко съм непохватна.
Тя понечи да каже нещо и в очите й се появиха сълзи.
— Няма нищо, Таби, добре съм, благодаря. Ще отида да си измия ръцете.
— Но, господарке, не трябва ли да вземете малко лауданум? Докторът…
— Таби, ще бъдеш ли така добра да прибереш нещата ми за бродиране? Няма да ми трябват повече за днес.
— Да, господарке — сковано отговори Таби, но не помръдна да изпълни заповедта, а проследи с поглед неуверените ми стъпки към вратата и непохватните ми опити да чавъртя дръжката с окървавени ръце като безумен убиец.
Бях зле почти два месеца, преди лекарят да обяви, че вече съм в състояние да посрещам гости. Не че имаше кой да ме посещава: майка ми дойде веднъж да ми говори за новите си тоалети и да ме увери, че все още имам достатъчно време да създам деца, леля Мей дойде два пъти да поседи мълчаливо с мен, говорейки на общи теми с любезност, доста различна от обичайния й начин на общуване. Милата леля Мей! Да знаеше само как исках да поговоря с нея, но отворех ли уста, щях да й разкажа всичко — неща, които не бях готова да призная дори пред себе си, — затова мълчах, преструвах се, че съм щастлива и че тази неприветлива, строга къща е моят дом. Леля Мей не ми повярва и за секунда, но заради мен се опитваше да крие неприязънта си към Хенри, като разговаряше сковано, нервно, изпъната като струна на стола си.
Хенри я харесваше точно толкова, колкото тя него, и кисело отбелязваше, че след посещенията й аз винаги изглеждам уморена. Веднъж тя рязко отвърна на тази забележка. Хенри победоносно й предложи да се въздържи от бъдещи посещения в този дом, докато не се научи на по-любезен начин на общуване: той няма да търпи жена му да слуша подобни препирни. Леля Мей промърмори нещо под поса си и си тръгна с вид на човек, станал жертва на несправедливи обвинения. Гледах я от прозореца как се отдалечава, малка и сива под студеното небе, и разбрах, че Хенри е постигнал своето. Бях само негова. Завинаги.
Беше март и макар времето да бе още доста студено, слънцето грееше и във въздуха се долавяше уханието на приближаващата пролет. От всекидневната има хубав изглед към градината с езерото и грижливо поддържаните лехи с цветя, а в онази сутрин аз позирах за Хенри пред големия еркерен прозорец. Все още бях много бледа, но ярката слънчева светлина огряваще бузите ми и разпуснатата ми коса и аз почувствах как ме изпълва доволство и радост от живота.
Искаше ми се да съм в градината, да усещам хладния полъх върху кожата си и влагата на тревата по глезените си. Искаше ми се да помириша земята, да легна върху нея и да я захапя, да се търкулна в зеленината като котка, която си играе…
— Ефи, стой неподвижно! — гласът на Хенри ме върна в реалността. — Застани в три четвърти, ако обичаш, и гледай да не изтървеш цимбала. Знаеш, че платих много за него. Така е по-добре. Не забравяй, че искам по възможност картината да е готова за изложбата, а не остана никакво време.
Аз заех правилната поза и наместих инструмента в скута си. Вече четири седмици работехме по последната идея на Хенри — „Девойка с цимбал“, на която аз трябваше да бъда загадъчната девойка от стихотворението на Колридж. Хенри си я представяше като „младо момиче, цялото в бяло, седнало на пасторална пейка, подгънало единия крак под тялото си, очарователно вглъбено в музикалните си занимания. Зад гърба му се простира пейзаж с дървета, а в далечината се издига митичната планина.“