Лицето отново се надвеси над мен като луна, устата му се разтвори като пещера… сричките изплуваха странно раздути под водата, като мехури, в поредица от безформени звуци. По някакъв начин звуците имаха смисъл, но не можех да си припомня какъв. Заплувах и лицето отново се изгуби. Но звуците останаха, все по-ясно и по-ясно долавях натрапчивия им смисъл. Лицето също ми се струваше някак познато, зорките очи, тънкият нос и малката заострена брада. Някога познавах това лице.
Устата се отвори и аз чух името си отдалеч:
— Господин Честър… Господин Честър…
За пръв път от отплаването си видях лавиците с книги зад лицето, вратата, отворения прозорец с кадифените пердета, картината на стената… действителността зина в лицето ми с безмилостна отчетливост.
— Господин Честър? Чувате ли ме? — гласът беше на доктор Ръсел. Опитах се да отговоря, но открих, че езикът ми се плези на доктора със злобна самостоятелност; от устата ми излезе звук като гъргорене, който ме ужаси.
— Моля ви, господин Честър. Кимнете, ако ме чувате.
Почувствах как вратът ми се гърчи конвулсивно.
— Получихте удар, господин Честър — гласът му беше прекалено силен, прекалено ясен, сякаш говореше на глухо дете: забелязах, че очите му упорито избягват моите. — Бяхте много болен, господин Честър. Помислихме, че ще ви загубим.
— Ко-о-о… — блеещият звук, който представляваше моят глас, ме изненада. — Ко-о-о… Ко-олко време… — така беше по-добре. Все още ми беше трудно да контролирам схванатата си челюст, но поне можех да оформям думи. — К-колко време… откакто…
— Три дни, господин Честър — долавях неудобството му, нетърпението му от мъчителните ми опити да говоря. — Преподобният отец дори ви даде последно причастие.
— А-а-а…
— Преподобният Блейкбъро, от Оксфорд. Изпратих вест до брат ви Уилям. Той предложи отецът да дойде.
За пръв път забелязах невзрачния дребен човечец с нежно детско лице, седнал в ъгъла на стаята. Когато забеляза погледа ми — той не се страхуваше да ме погледне в очите, — преподобният Блейкбъро се усмихна и стана: видях, че е доста нисък на ръст.
— Когато баща ви почина, аз поех енорията — любезно обясни отецът. — Бях много привързан към преподобния Честър и съм убеден, че той би искал да ви посетя, но досега не знаех къде живеете.
— А-а-а… А-аз…
— Моля ви, не се преуморявайте — каза преподобният Блейкбъро. — Докторът и, разбира се, вашата добра госпожа Гонт ми разказаха всичко. Наистина трябва да си почивате, като се убиете, няма да върнете бедната си съпруга.
Той ме погледна със състрадание, което ме трогна, почувствах как устата ми зина в безсловесен смях, а от дясното ми око потекоха сълзи, за кого — не знаех. Преподобният Блейкбъро направи крачка напред и леко сложи ръка на раменете ми.
— Докторът казва, че се нуждаете от почивка, Хенри — мило обясни той, — и аз съм съгласен с него. Промяната на обстановката, селският въздух ще ви помогнат повече, отколкото ако останете на това мрачно място. Затова елате с мен в Оксфорд. Можете да отседнете при мен, ако желаете, и прислужницата ви може да дойде да се грижи за вас. Мога да ви препоръчам отличен лекар.
Преподобният ми се усмихна. Усетих мириса на мента и тютюн от дъха му, примесена с уютна, позната миризма на стари книги и терпентин, идваща от дрехите му… Изведнъж ме обзе носталгия, непреодолимо желание да приема невинната, непретенциозна покана на свещеника, да се върна отново в старото си село, да видя мястото, където съм се родил. Кой знае, може би стаята със синьо-бяла порцеланова дръжка на вратата още си стои непроменена, с дъбовото легло на майка ми и прозореца със стъклопис. Заридах искрено, с безсрамно самосъжаление и мъчителна скръб по човека, който можех да бъда.
Това дойде в повече на доктор Ръсел: със застиналото си око го видях да се обръща и тихо да излиза от стаята с лице, изкривено от отвращение и неудобство… но любезността на свещеника не помръкна: той ме прегърна и аз заплаках за себе си, за Ефи, за Марта и за майка си, за събудените спомени, които трябваше да си останат заспали, за студеното малко призрачно дете, за червената стая, за копринената наметка, за първото причастие на Приси Махони, за коледното дърво, което още искреше с изкуствени снежинки… и за това, че исках да се върна в Оксфорд.
Исках топлотата на този дребен човечец, покоя на простия му живот, пеенето на птиците в кипарисите, шпиловете на колежа във вечерната мъгла… Повече от всичко, което някога бях желал, исках тези неща, исках вселенската любов на преподобния Блейкбъро. Исках опрощение.