Плаках, лигавих се и за пръв път някой, който не беше уличница, ме прегръщаше и ме люлееше.
— Значи се разбрахме — каза преподобният Блейкбъро.
— Н-не!
— Защо не? — стъписа се свещеникът. — Не искате ли най-после да се завърнете у дома?
Кимнах — нямах вяра на гласа си.
— Тогава защо?
Помъчих се да изговоря думите ясно, устата ми сякаш бе пълна с кал.
— Трябва… да се… изповядам — болезнено произнесох аз.
— Да, разбира се — весело отвърна свещеникът. — Но трябва да изчакаме, докато се почувствате по-добре, нали? Със сигурност може да почака.
— Не! Н-няма… време — казах. — Т-трябва… веднага. Ако аз… вие… трябва да… знаете. Не… мога да… се върна… с вас… ако…
— Разбирам — дребният свещеник кимна. — Е, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, разбира се, че ще ви изповядам. Откога не сте се изповядвали?
— От… д-двайсет години.
— О! — преподобният Блейкбъро за миг се стресна, но скоро възвърна самообладанието си. — Разбирам. Добре… ъ-ъ-ъ… говорете спокойно.
Историята ми бе дълга и мъчителна. На два пъти спирах, твърде изтощен, за да продължа, но мисълта, че може никога повече да не събера смелост, ме принуждаваше да говоря. Когато свърших, вече падаше нощта и преподобният Блейкбъро отдавна мълчеше. Кръглото му лице беше бледо и стреснато, а когато свърших разказа си, той скочи от стола. Чух го как се плиска в умивалника зад мен и когато отново дойде, беше почти мъртвешки блед, устата му беше пресъхнала като на болен човек и не смееше да ме погледне в очите. Колкото до мен, аз осъзнах, че разрушителният ми подтик да се изповядам по никакъв начин не е облекчил чувството ми за вина, още я носех в себе си непокътната и тържествуваща в черния кивот на сърцето си.
Божието Око не се излъга. Усещах неизменното му лукавство — не бях се измъкнал от Бога. По-лошото беше, че бях покварил този невинен човечец, бях предал вярата му в изначалното добро на света и неговите обитатели. Преподобният Блейкбъро нямаше сили да ме погледне и самоувереността му, импулсивната му топлота бяха изчезнали, сменени от озадачено смущение и предателство. Той не повтори поканата си и си тръгна със следващия влак.
След това събитията бяха произволни предмети, нанизани на броеницата на живота ми. Ателието ми беше изпразнено и картината „Триумф на смъртта“ представена в Академията. Доктор Ръсел идваше и си отиваше, придружаван от множество специалисти, които бяха на различни мнения за станалото със сърцето ми. Онова, за което бяха съгласни обаче, беше фактът, че по всяка вероятност никога вече няма да ходя, нито да движа лявата си ръка, макар да бях овладял донякъде дясната ръка и главата си. Таби тревожно сновеше край мен с лекарството ми — сега вземах хлорал на два часа и ако пропуснех някоя доза, започвах да треперя и да се потя. Един господин от „Таймс“ дойде да ме види, но Таби бързо го отпрати.
А нощем, докато лежах в леглото си, те идваха, моите любими Еринии, смееха се тихо в тъмното, ледени и тържествуващи, нежни и безмилостни, с безкрайно любящи, неустоимо съблазнителни нокти и зъби. Заедно изучаваха лабиринтите на мозъка ми, с майчинска нежност разкъсваха, разрязваха с грижлива изтънченост… Денем бяха невидими, пълзяха като бодлива тел под кожата ми, с мрежичка от фино желязо свиваха и отпускаха кървавото ядро на сърцето ми. Молех се — или поне се опитвах, — но Бог не искаше молитвите ми. Страданието и вината ми бяха по-изискани деликатеси. Бог се хранеше добре с Хенри Честър.
Седмица, седем дни кощунствен делириум в ръцете на любимите ми изкусителки. И те като Бог бяха гладни, озлобени в отчаянието си.
Знаех какво искат — дърпаха каишката, ръмжаха и виеха за плячка. Знаех какво искат. Историята. Моята история. И аз исках да я разкажа.
ОБЕСЕНИЯТ
63
Аз се гърчех между хищните бедра на последната си любима, когато дойдоха да ме арестуват.
О, бяха много почтителни. Двамата полицаи учтиво изчакаха да стана, скромно да се загърна в халат от китайска коприна и да ги изслушам. По-възрастният от двамата ме уведоми — с леко извинителен тон, — че съм арестуван за убийството на Еуфимия Честър и че лондонската полиция ще ми бъде признателна, ако ги придружа до участъка при първа възможност.
Признавам, че ситуацията ме порази със своята комичност. Значи Хенри беше разкрил всичко, така ли? Горкият Хенри! Ако не беше въпросът за парите, щях да се разсмея с глас, но сега изпълних ролята си блестящо. Усмихнах се, обърнах се към момичето (което се мъчеше да скрие прелестите си с чаршаф), изпратих му въздушна целувка, леко се поклоних на полицаите, взех дрехите си и излязох с ориенталския си вид от стаята. Наистина се забавлявах.