В този момент, разбира се, осъзнах, че сънувам. Абсурдната символика, неуловимото загатване за Бодлер и бароковата образност на смъртта… художникът в мен веднага ги разпозна въпреки странно реалистичното естество на съня: хладното гладко дърво под пръстите ми, мокрото петно на панталоните ми там, където се беше разляло брендито, внезапният студ във въздуха. Беше толкова студено, че усещах пощипване в ноздрите, а дъхът ми се издигаше като нимб над лицето. Отново погледнах към масата и видях, че разлятото бренди е замръзнало — ледена паяжина по тъмния дъб, — а празната чаша се беше запотила от студ. Започнах да треперя въпреки убеждението си, че това е само сън — може би в килията е студено, разсъждавах аз, и сънният ми ум е създал тази картина (достатъчно зловеща, за да изпълни Хенри Честър с ентусиазъм). Заглавие: „Угризения, или Търпението на призрака“; за да се превърне в готически шедьовър, липсваше само дама в духа на прерафаелитите, бледа от дългия сън, но смъртоносно красива, страховита девойка с кръв по устните и мъст в очите…
Мисълта беше толкова абсурдна, че се разсмях с глас. Господи! Да ме преследва собственото ми въображение! Фани би го оценила. Изведнъж си спомних лицето на Ефи, бледите й устни, сляпата омраза в гласа, когато каза:
— Няма Ефи.
Само Марта.
Проклета кучка.
— Няма Марта! — извиках с цяло гърло (насън човек може да прави каквото си поиска) и почувствах как напрежението охлаби хватката си. Отново казах:
— Няма Марта.
Тишината погълна думите ми.
Неловка тишина.
После изведнъж се появи тя — седеше пред мен на масата с чаша млечнобял абсент в ръка. Косата й беше разпусната, падаше по облегалката на стола чак до пода във водопад от тежки вълни, които сияеха като чаша кларе на пурпурната светлина. Беше със същата рокля, с която бе нарисувана в „Картоиграчите“ — тъмночервено кадифе с дълбоко деколте, над което кожата й искреше. Очите й бяха огромни и неразгадаеми, усмивката — така различна от сладката, открита усмивка на Ефи — беше като прерязано гърло.
— Ефи… — опитах се да придам безгрижност на гласа си: нямаше причина гърлото ми да се свива, устните ми да се напукват, нямаше причина капките пот да жилят подмишниците ми. Нямаше причина…
— Не, не е Ефи — гласът не беше на Ефи, беше онзи дрезгав, прегракнал сребрист шепот, така характерен за Марта.
— Марта? — напук на себе си останах като омагьосан.
— Да, Марта — тя вдигна чашата си и отпи: аз видях как бистрият кристал се замъгли и замръзна там, където го бе ше докоснала. Приятен детайл, помислих си. Ще го използвам в някоя картина.
— Само че Марта не съществува — казах. В съня ми изведнъж стана много важно да й докажа, че говоря истината. — Видях ви как създадохте Марта. Направихте я от грим, боя и парфюм. Тя е просто поредната роля, която трябва да играеш, като Малката просякиня или Спящата красавица. Марта не съществува!
— Вече съществува — това беше Ефи с типичното си детинско упорство. За миг дори сякаш я видях — видях призрака й, — после тъмните очи отново я скриха като облак и тя стана отново Марта. — И ти е много сърдита, Моуз — спря, за да отпие от чашата си и аз почувствах ледената й омраза, гнева й, подобен на полъх от вятър. — Много ти е сърдита — тихо повтори тя.
— Това е нелепо! — възкликнах. — Няма Марта. Никога не е имало Марта.
Тя не ми обърна внимание.
— Ефи те обичаше, Моуз. Вярваше ти. Но те предупреди, нали? Каза ти, че никога няма да ти позволи да я изоставиш.
— Не беше така — напук на цялата си незаинтересованост започнах да се оправдавам. — Мислех, че ще…
— Тя ти омръзна и ти си намери други жени, които искаха по-малко от теб. Купи ги с парите на Хенри — тя помълча малко. — Наистина искаше Ефи да умре. Така беше по-чисто.
— Това е смехотворно! Никога не съм обещавал…
— Обеща, Моуз. Обеща. Направи го.
Изгубих самообладание.
— Добре, добре, обещах! — гневът предизвика наченки на мигрена около челото ми. — Само че обещах на Ефи. Нищо не съм обещавал на Марта — главата ми се завъртя като детски пумпал и ми се зави свят от ярост и нещо подобно на страх. Закрещях, неспособен да спра думите, които се изливаха от мен: — Мразя Марта! Мразя тази кучка. Мразя начина, по който ме гледа, сякаш вижда всичко, знае всичко. Ефи ми вярваше, нуждаеше се от мен, а Марта няма нужда от никого. Тя е студена. Студена! Никога нямаше да те оставя, ако не беше тя.