Това беше почти вярно. Спрях задъхан и мигрената заблъска по слепоочията ми. Започнах да дишам дълбоко: колко нелепо, да губя самообладание насън.
— Никога не съм сключвал сделка с Марта — тихо заключих аз.
Тя помълча известно време.
— Трябваше да послушаш Фани — каза накрая.
— Какво право има Фани да ми нарежда каквото и да било? — сопнах се аз.
— Тя те предупреди да не ни се изпречваш на пътя. Харесваше те. Сега вече е много късно.
Не се смейте, но ще ви призная, че когато надникнах в печалните й очи, за миг изпитах някаква смесица от страх, съжаление и отчаяние като в ада на Данте. Видях се да летя надолу към мрака на зашеметяващата вечност, като снежинка, която пада в дълбок кладенец. Изведнъж почувствах биенето на сърцето си невероятно крехко: нищото зееше под мен и в пристъп на нелепа асоциация си припомних онази нощ в Оксфорд, когато глас от мъртвите се обади от масата: „Толкова ми е студено.“
Толкова ми е студено…
В този миг осъзнах, че увереността ми, че сънувам, е малко абсурдна: кога сънят ми е бил толкова ясен, толкова натрапчив, толкова реален? Кога друг път успявах да помириша абсента в чашата, да докосна повърхността на масата, която още лепнеше от разлятото бренди? Да почувствам как космите по треперещите ми ръце настръхват? Скочих и грабнах ръката на жената отсреща: беше студена — сини вени върху мрамор.
— Ефи… — изведнъж осъзнах, че трябва да й кажа нещо, нещо ужасно важно. — Марта, къде е Ефи?
Лицето й беше безизразно.
— Ти я уби, Моуз — тихо каза тя. — Остави я в гробницата и тя умря, точно както Хенри си мислеше. Знаеш, че си я убил.
Бях задал погрешен въпрос. Чувствах как времето се изнизва като спирала.
— Тогава коя си ти? — извиках отчаян.
Тя ми се усмихна — тънка, студена усмивка като лунен сърп.
— Знаеш, Моуз — каза.
— Проклет да съм, ако знам!
— Ще узнаеш — прошепна тя и когато се събудих в тъмното, лепкав от пот и с болки в цялото тяло, усмивката й остана у мен като малка риболовна кукичка, забита в тила ми. И сега е на същото място, сега, когато потъвам в непостижимата празнота на свят без Моузес Харпър… Виждам я как искри в смълчаното пространство като остра коса. „Ни видяна, ни позната…“ Между слепотата, невежеството и неумолимата инерция на отрицанието се случва човек да се влюби.
И когато същата сутрин ми казаха, че в гробницата на Ишъруд в Хайгейт е намерено тяло на жена, изобщо не се изненадах.
64
Иска ви се да разберете, нали? Надушвам гладното ви любопитство, като пот — гореща и кисела. О, как ви се иска да узнаете. Но аз няма да ви кажа къде съм, а и да ви кажа, никога няма да ме намерите, пък и за пътешествениците всички места си приличат: ферми, градове, малки къщи… едно и също. Сега пътувам с циганите. Това е почтен живот — през повечето време — и е по-безопасно да сме в постоянно движение. Никой не задава въпроси. Всички тук имат своите тайни и своята магия.
В Лондон е лесно да изчезнеш. Хора идват и си отиват, унесени в ежедневните си дела, затова никой не обърна внимание на една стара жена с кошница, пълна с котки, която крачеше по мекия сняг. Оставих всичките си неща на „Крук Стрийт“: предполагам, че момичетата са ги разпродали, когато най-после са разбрали, че няма да се върна. Дано са го направили — те бяха добри момичета и на мен ми беше мъчно да се разделя с тях. Но такъв е животът. Пътувай бързо и без багаж — това е моето мото, така беше дори в далечните дни, когато Марта беше малко дете. И сега, двайсет години по-късно, пак пътуваме бързо и без багаж, а снегът вали в гърбовете ни като Ангела при портата.
Циганите ни взеха със себе си, без да кажат и дума — те знаят много за ловците и жертвите, — дори ни дадоха каруца и кон. Някои от тях още помнеха майка ми и казваха, че аз приличам на нея. Започнах да правя отвари и любовни еликсири, лекове срещу подагра или немилостиво мъжко сърце и се сдобих с повече приятели, отколкото вие някога ще имате с вашата църква и проповеди. Те ми дадоха ново име, но аз няма да ви го кажа — циганско име, — и понякога предсказвам съдби по селските панаири с помощта на картите Таро, кристалното кълбо и зеления шал, метнат върху лампата. Но аз не гледам на всеки. Не — обичам младите момичета, нежните, с блеснали очи и бузи, пламнали от приказна надежда. Може би един ден ще намеря сред тях различно момиче, самотно като Ефи, което ще се научи да лети и да следва балоните…