Ние — Марта и аз — продължаваме да се надяваме. Последния път бяхме толкова близо, казва ми тя, толкова умопомрачително близо. А сега сме по-близо отвсякога: споменът за Ефи, скръбта по Ефи ни свързва — не с горчивина, а с леко меланхолично съжаление за онова, което би могло да бъде. Ефи, нашето малко момиче. Нашата бледа сестра. Ние я обичахме, знаете ли, обичахме я повече, отколкото който и да било от вас някога я е обичал, достатъчно, за да искаме да остане с нас завинаги… и донякъде тя е с нас, в сърцата ни: бедната смела Ефи, която доведе изгубената ми Марта обратно у дома.
В зимните вечери аз седя в каруцата на светлината на малка синя свещ, а Тиси, Мегера и Алекто се гушат в краката ми до печката и слушат как пея на Марта, която мърка на коляното ми:
Един ден ще я намерим, Марта, обещавам й аз, докато галя меката й черна козина. Чувствително момиче с ясни, невинни очи. Самотница, която има нужда от майка, от сестра. Един ден ще я намерим. Един ден… скоро…
65
Беше Ефи. Те ме заведоха да опозная тялото, което лежеше в моргата, и през цялото време бяха много любезни, с тихата учтивост на палачи. Усещах как с всеки дъх примката се затяга около врата ми… Тя лежеше върху леко наклонен мраморен блок, а в един канал до краката ми течеше силен дезинфектант и издаваше тихи бълбукащи звуци, които отекваха в безграничната тишина на моргата.
Аз кимнах.
— Това е Ефи.
— Да, господине — сержант Мърл оставаше все така безстрастен, сякаш обсъждахме нещо, което слабо го интересуваше. — Докторите казват, че тялото е лежало в гробищата около седмица. От Коледа или някъде там. Изглежда, че студът е забавил процеса на… разлагане.
— Но, по дяволите, аз я видях!
Мърл ме погледна безизразно, сякаш бе твърде учтив, за да коментира твърдението ми.
— Видях я… няколко дни след това!
Мълчание.
— Впрочем, ако знаех, че наистина е мъртва, защо, за бога, бих ви казал къде е тялото?
Сержантът ме погледна, сякаш се извиняваше.
— Господин Честър вече беше съобщил в полицията — обясни той. — Каза, че… хм… отговорността го мъчела.
— Хенри е болен! — възкликнах аз. — Не е в състояние да различава фактите от фантазиите.
— Господинът несъмнено е много разстроен — каза Мърл. — Всъщност доктор Ръсел, специалистът по душевни болести, смята, че психичното му състояние е нестабилно.
Мътните го взели! Схванах играта на Хенри: след като свидетелства срещу мен и след като прочут лекар се изкаже за здравето му, той никога няма да получи присъда за убийството на Ефи. Но проклет да съм, ако го оставя да лепне това на мен!
— Разговаряхте ли с Фани Милър? — чух отчаянието в гласа си, но не бях в състояние да го прикрия. — Тя ще ви каже истината. Всичко това беше нейна идея, от самото начало. Ефи беше се скрила при нея.
Отново същата физиономия на почтителен укор.
— Изпратих човек на „Крук Стрийт“ — безстрастно ми съобщи Мърл. — Но за съжаление на посочения адрес нямаше никой. Поставих къщата под наблюдение, но до този момент госпожица Милър не се е появила. Както впрочем и никой друг.
Новината ме зашемети като удар по челюстта.
— Съседите! — извиках задъхан. — Питайте тях. Питайте някого…
— Никой не помни да е виждал на посочения адрес млада дама, която да отговаря на описанието на госпожа Честър.
— Разбира се, че никой не я виждал! — сопнах се аз. — Нали ви казах, че се е дегизирала!
Мърл само ме изгледа с печален скептицизъм и аз неволно плъзнах ръка по врата си. Невидимата примка все повече се затягаше.
Предполагам, знаете завършека на тази мрачна история — всички го знаят. Дори тук, сред, така да се каже, утайката на обществото, се ползвам с известна слава: наричат ме „Джентълмена Джак“ и ми говорят с уважение заради положението ми на светски лъв, на когото предстои да увисне на бесилото. Понякога пазачът ми пъха в ръката мазно тесте карти и аз си позволявам да изиграя с него една бърза игра на покер.
Винаги печеля.
Процесът ми беше хубав, доколкото един процес може да бъде такъв: всъщност драмата ми допадна. Макар и смела, защитата беше лесно оборена — и аз можех да кажа на адвоката, че пледирането за невменяемост няма да мине, — но прокурорът беше злобен стар методист, който извади на светло всички мръсни детайли от превратната ми кариера, включително някои епизоди, които самият аз бях забравил, с грижливо внимание към детайла. В залата имаше много жени и когато съдията сложи черната си шапка, треперещият му старчески глас почти заглъхна сред ридания и хлипания. Жени!