Е, получих отсрочка от три недели и през нито една от тях не пожелах да се срещна със свещеник, но накрая той дойде да ме види. Каза, че не би понесъл да види как непокаял се грешник отива на бесилото. Това лесно може да се разреши, казах му аз: не ме бесете! Не мисля, че той оцени шегата ми. Те рядко разбират от шеги. Със сълза във влажното си старческо око свещеникът ми разказа всичко за Ада, но като помисля за последната си успешна картина „Содом и Гомор“, ми се струва, че аз знам повече за Ада от този стар лицемер. Адът е мястото, където отиват всички порочни жени — нали ви казах, че ги обичам горещи — и може би отдолу ще мога да надникна под полите, роклите или каквото там носят ангелите и да намеря отговора на онзи древен теологичен въпрос.
Сигурен съм, че сте ужасен, отче, но си спомнете, че ако не бяха грешниците в Ада, нямаше да има забавление за онези на балкона, а аз винаги съм твърдял, че е трябвало да стана актьор. Така че приберете броеницата, пийнете нещо за сгряване — тук с пари всичко се купува, знаете ли? — и може би ще изиграем една-две игри на покер, а когато си тръгнете, им кажете, че сте си свършили работата. Целунете момичетата от мен и им предайте, че ще се видим на танците. Все пак аз трябва да се грижа за репутацията си.
Но понякога, докато лежа буден в малките часове на нощта, не мога да не се питам как Фани и тъмната й дъщеря успяха да направят това. И понякога, докато секундите безмилостно се изнизват в нищото, почти съм готов да повярвам… да повярвам в сънища, видения… в студени нощни изкусителки с леки смразяващи пръсти, жадни усти и още по-жадни сърца. В отмъстителни призрачни деца… в любов, по-велика от смъртта и по-силна от гроба.
И в здрачните дебри на съня като че ли изниква картина — винаги когато съм трезвен, имам добри идеи за картини, — която, ако присвия очи, почти застава на фокус: картина на майка, обичала мъртвата си дъщеря толкова много, че я върнала в света на живите, за да се всели в тялото на друго момиче, тъжно и самотно момиче, жадуващо за любов, и тази жажда и тази любов били толкова силни, така я зовяли от тъмното, че тя дошла, закопняла да живее отново. О, да, аз знам много за този копнеж. И двете заедно — нещастното бледо момиче и изгубеното премръзнало тъмнокосо момиче — създали жена с едно тяло, две души и знание, надхвърлящо човешкото въображение…
Нощем, когато подобни неща изглеждат възможни, ми се струва съвсем вероятно тази жена все още да се разхожда по осветения от луната паваж, макар че тялото й лежи безжизнено в моргата: тя върви, все така закопняла, все така зажадняла… толкова студена… и толкова силна, че ако пожелае, може да минава през стени и врати, да прекосява безгранични пространства, за да се изправя срещу убийците си в сцени на изтънчени черни кошмари и завладяваща лудост. Тя може да разказва истории за убийства или да рисува видения за ада… но зад гнева винаги ще има копнеж и студена, отчайваща жажда. Мъртвите не прощават.
В този ход на разсъждения има някаква всепроникваща логика, както и странна езическа поетичност. Започвам да си припомням останки от класическото си образование, на което не обръщах особено внимание в училище. Да, и аз съм чел Есхил и знам откъде Фани е взела имената на котките си. И като знам това, почти започвам да вярвам… да вярвам в ангели, демони, Еринии… Евмениди.
Почти.
Все пак трябва да мисля за репутацията си.
Епилог
Ръкопис от имението на Хенри Пол Честър
Януари 1881 година
Черният ангел шава нетърпеливо и аз поглеждам към небето, поръбено със синкавата катаракта на изгрева.
Време е.
Внезапна паника пробягва по болния ми гръбначен стълб. Усещам как тикът, който вече е сковал половината ми лице, отново се раздвижва — неудържимо, сякаш малко гневно създание е затворено зад очната ми ябълка и се мъчи да излезе. Последната карта от играта ни е Смърт… Знаех го от самото начало, но макар че ще изпитам облекчение от отпускането на гръдния си кош, мозъкът ми негодува срещу унищожението, глупавата материя пищи: не, не, не! Клепачът на нощта започва да се повдига и под него е Окото на Бога с прозрачния си син ирис и ужасната си насмешка.
Приказката е разказана и аз не съм Шехеразада, за да се измъкна на зазоряване, следвана от вълци по петите. Вълкът се крие зад извивката на скулата ми, в кухината на черепа ми, пробужда се…
Гладен.
Черният ангел посяга да вземе косата си. Последната ми мисъл ще бъде за Марта — моята корона от тръни, Дама купа, бучиниш и хлорал, призрачно дете и палач, магьосница и евтина уличница. Бледата светлина пада върху извитото острие: вдигни го, Коломбина, вземи живота ми, думите ми… Но ми кажи едно: обичала ли си, Шехеразада? Обичала ли си поне веднъж?