— Не ме наричай така!
Тя се смути и плъзна ръка в моята — не знам дали искаше да утеши себе си или мен.
— Но…
— Замълчи! Не навреди ли вече достатъчно?
Може би наистина не разбираше каква непоправима вреда е нанесла: видях объркването и смутената й невинност и я намразих за това. Тя се разплака и аз я намразих още повече. По-добре да беше умряла преди това плътско боричкане в горещата нощ! По-добре да беше умряла, повторих си с ожесточение. Безсрамието й уби моето малко момиче още в първата нощ, когато то стана мое. Тя обрече и двама ни, а сега щеше да остане с мен до края на живота си като живо напомняне за смъртта на всичките ми илюзии.
— Не разбирам. Къде сгреших? — гласът на Ефи звучеше така искрено, така уязвимо в мрака.
Аз се изсмях горчиво.
— Мислех, че си чиста. Мислех, че макар и всички жени — дори собствената ми майка — да са уличници, ти поне не си омърсена.
— Не разби…
— Слушай! — гневно я прекъснах аз. — Наблюдавах те как растеш. Държах те настрана от другите деца. Пазех те. Кога се научи на това? Кой те научи? Дали докато съм те рисувал като Дева Мария, Жулиета и млада послушница, ти вече не си се мятала в леглото нощем, сънувайки своя любовник? Дали в майската вечер не си се оглеждала във водата с надеждата да срещнеш погледа му? — аз я сграбчих за раменете и я разтърсих. — Кажи ми!
Тя се измъкна от ръцете ми разтреперана. Дори тогава видът на голото й тяло ме възбуди и аз хвърлих отгоре й одеяло.
— Покрий се, за бога! — извиках и прехапах устни, за да овладея истерията.
Ефи се загърна плътно в одеялото, очите й — огромни, непроницаеми.
— Не разбирам — каза тя накрая. — Мислех, че ме обичаш. Защо се страхуваш да ме направиш своя жена?
— Не се страхувам! — сопнах се аз ядосан. — Ние можем да споделяме толкова неща. Защо да опорочаваме всичко заради един прост акт? Любовта ми към теб е чиста, чиста като любовта на детето към майката. Ти я превръщаш в нещо срамно.
— Но нещо, което доставя удоволствие… — започна Ефи.
— Не! — прекъснах я аз. — Това не е истинското, неомърсено удоволствие на чистия брак. Това може да съществува само в Бога. Плътта е от дявола и всичките му удоволствия са гнусни и покварени. Довери ми се, Ефи. Ние сме над това. Аз искам да те запазя невинна. Искам да те запазя красива.
Но тя беше обърнала лице към стената и лежеше плътно загърната в одеялото.
ВАЛЕТО НА ЖЪЛТИЦИТЕ
6
Вале купа, драги мои — Валето на сърцата. Бъдете така добри да ми отдадете дължимото. Дори валето има достойнство, повярвайте ми. А аз имам толкова много сърца! Дадох едно на любовницата и едно на господарката, и едно на просякинята, която плаче на улицата — забележете, само за да спре да плаче. И какво ми дадоха те в замяна? Няколко въздишки, кратко боричкане в леглото и сълзи, достатъчни да напълнят ваната ми. Жени! Омръзнали са ми до смърт и въпреки това не мога без тях; кълна се, че и в ада ще се забавлявам с малките дяволици — обичам ги горещи.
Какво?
А, историята, искате историята. Виждам, че не съм ви но вкуса. Е, насочили сте прожектора към мен и аз няма веднага да си тръгна. Така че запалете лулата си, човече, и се настанете удобно. Нека ви се представя.
Моузес Закари Харпър, поет, понякога художник, грешник, донжуан, хедонист, Вале на сърцата и Ас на камшиците, някога обичан и изоставен от госпожа Еуфимия Честър.
Какво да ви кажа за добрия стар Хенри?
Да речем, че между нас имаше лош късмет, може би жена (кой знае?), може би откровена дума, изречена с подигравателен тон по повод благочестивия господин Честър. Достатъчно е да кажа, че отношенията ни бяха хладни — хладни на професионално ниво. Господин Ръскин беше харесал моята картина „Содом и Гомор“ и бе написал ласкава статия за нея. Това се казва мащабно платно! Триста тела, преплетени в екстатична прегръдка! И всеки инч женска плът беше завоювана от мен територия! Почитаемият господин Честър ме презираше от цялото си сърце, но ми завиждаше за връзките. Честно казано, аз нямах никакви връзки — извън леглото имам предвид, — но бях успял да изтръгна известно благоразположение с бъркане под нечии фусти.
Представете си какви разговори водехме на чаша чай: горкият Хенри седеше с благопристойна физиономия като стара мома. „Не желаете ли чаша чай, господин Харпър? Дочух, че изложбата ви е получила топъл прием…“ А вашият покорен слуга, крайно неглиже, без шапка, с незакопчана догоре риза, го обстрелва с добре премерени оскърбления („Струва ми се, че в последната ви работа се забелязва известно влияние на сър Джошуа Рейнолдс, друже…“). Признавам, че му бях трън в очите. Горкият Хенри не беше се родил художник, нямаше капка артистичен темперамент, като демонстрираше обезпокоителна наклонност към праведен живот, ходене на църква и други подобни, все неща, които изобщо не ме вълнуваха.