Представете си учудването ми, когато при завръщането си от дълго пътуване в чужбина чух, че се е оженил! Първата ми реакция беше смях, после недоверие. Е, той изглеждаше добре по свой начин, но нито една жена с поне унция здрав разум не би пропуснала да забележи, че у него има страст колкото в парче шунка. Което само доказва, че повечето жени нямат и унция здрав разум.
Втората ми реакция беше безгранично любопитство. Исках да видя тази представителка на заблудения женски род, която Хенри беше успял да излъже. Представях си някое просто момиче, най-вероятно нравствен стълб на местната енория, увлечено по рисунките с акварел. Разпитах из артистичните кръгове и научих, че Хенри се е оженил преди по-малко от година, че жена му е с крехко здраве и че през януари е родила мъртво дете. Общото мнение беше, че тя е по-скоро хубавичка, макар и по необичаен начин. Казаха ми също, че Хенри подготвя изложба, която да съвпадне с годишнината от тяхната сватба, и тъй като знаех, че това е може би единственият начин да посетя стария педант, реших да отида да я видя.
Той беше решил да направи изложбата в дома си на „Кромуел Скуеър“ в Хайгейт — грешка според мен. По-добре би било да наеме малка галерия, може би в Чатъм Плейс. Само че едва ли щеше да му стиска да изложи платната си под самия нос на любимите си прерафаелити. Впрочем още в началото той имаше претенцията да излага единствено в Академията и тъй като го познавах достатъчно добре, не очаквах да се съгласи на по-малко. Обявата беше надлежно публикувана в „Таймс“, последвана от редица сдържани покани до различни влиятелни критици и художници (без мен, разбира се).
Пристигнах към дванайсет, след като бях обядвал в една закусвалня наблизо и когато наближих къщата, видях групичка хора, които се въртяха пред вратата, сякаш не бяха сигурни дали са поканени. Разпознах Холи Хънт и Морис, който яростно се кискаше на някаква забележка на Хънт. Жената с него беше госпожа Морис: бе като излязла от картина на Росети, но твърде префърцунена за моя вкус. Хенри щеше да се радва да ги види, особено ако не му се наложеше да говори с тях: той не понасяше ексцентрично или рязко поведение, а доколкото чух от Морис, той на свой ред не се отнасяше любезно към надути пуяци като Хенри.
В края на малката групичка видях двама приятели и се присъединих към тях, като се зачудих защо са си направили труда да дойдат. Той беше млад беден поет на име Финглас, тя бе неговата муза Джени. Усмихнах се, когато го чух да я представя на превзетата стара икономка като госпожа Финглас — икономката го изгледа едновременно скептично и любезно — и тримата влязохме.
Вече в къщата аз осъзнах колко типично за Хенри Честър е да уреди изложбата си у дома, след като жена му, както всички разправяха, била толкова болна. Не се съмнявах, че ако някой заговореше за това, той щеше да се ядоса. Знаех що за човек е: всичките му бивши модели твърдяха, че макар да плащал добре, когато рисувал, бил направо инквизитор, изпадал в буен гняв, ако момичето неволно помръднело, не давал на моделите си да почиват и на всичкото отгоре изнасял строги лекции за морала на злощастните създания, повечето от които бяха на улицата не по своя вина и се занимаваха с позиране на художници като по-добре платена и по-уважавана форма на проституция.
Вътре имаше най-много десетина души, някои от които разглеждаха картините в коридора, но повечето стояха във всекидневната, където беше изложена основната част от творбите. Хенри стоеше по средата и охотно разговаряше с няколко нищожества на чаша шери и бадемови бисквити. Когато влязох, той ме погледна и ме удостои с едва забележимо кимване. Аз се усмихнах победоносно, взех си чаша шери и небрежно заразглеждах картините, които бяха точно толкова лоши, колкото очаквах.
В този човек нямаше жар: картините му бяха безцветни, вяли и чудовищно неестествени, като недвусмислено разкриваха сантименталната му посредствена душа и липсата на страст. О, той може би умееше да рисува, а и нямаше как да не призная, че моделът беше интересен, но за съжаление му липсваше цвят. Очевидно това бе любимката му, защото лицето й ме гледаше от почти всички платна. Тя беше странно малко създание, много далеч от съвременните представи за красота, но имаше нещо средновековно в детската фигура и разпуснатата светла коса. Любима племенница? Прегледах имената на картините: „Жулиета в гроба“, „Малката просякиня“, „Смъртта на невестата“… Нищо чудно, че момичето изглеждаше толкова печално: всяко платно я показваше в някаква зловеща, мрачна роля… умираща, мъртва, болна, сляпа, изоставена… жално и слабичко мъртво дете, загърната в саван Жулиета, окъсана просякиня, Персефона, изгубена и уплашена в богатите одежди от коприна и кадифе.