Наблюдавах го крадешком, докато разговаряше с Хенри. Не помня и дума от онова, което каза, но гласът му ме караше да тръпна от удоволствие. Беше с десетина години по-млад от Хенри, с кокалесто тяло, остри черти и дяволито изражение. Носеше косата си дълга и вързана ниско на тила по ексцентричен, старомоден начин. Облеклото му също беше преднамерено неофициално дори за сутрешно посещение, нямаше шапка. Харесаха ми очите му — сини, леко присвити, сякаш през цялото време се смееше — и непринудената му подигравателна усмивка. Несъмнено забеляза, че го гледам, но само се усмихна и продължи разговора си.
Останах поразена от желанието му да си поръча портрет при съпруга ми: от малкото, което Хенри ми бе говорил за него, знаех, че Моуз Харпър е дързък безделник, който рисува само неприлични картини, няма никакъв усет, а още по-малко — вкус. Сега господин Честър обясняваше със снизходителен тон, че Моуз е „млад негодник“, на когото пътуванията по света са се „отразили благотворно“ и който един ден несъмнено ще стане „добър художник“, тъй като демонстрира „отлични умения в рисунъка и известна оригиналност на стила“.
Известно време Хенри прехвърляше в ума си различни идеи за портрет, предлагаше, после отхвърляше различни теми като „Младият Соломон“ и „Якобинецът“. Моуз беше направил списък със свои идеи, сред които фигурираха „Прометей“, „Адам в Райската градина“ (отхвърлена от Хенри заради, както той се изрази, „степента на скромност, с която би следвало да се подходи към такъв сюжет“) и „Картоиграчите“.
Последното заглавие го заинтригува и по-късно той се срещна с Моуз в ателието си, за да го обсъдят. Моуз каза, че идеята му хрумнала, след като прочел едно стихотворение на френския поет Бодлер (никога не бях чела поезията па Бодлер, но се говореше, че е много скандална, затова изобщо не се учудих, че е любимият поет на Моуз):
Моуз намираше този цитат за изключително вдъхновяващ и си представяше картина на „мрачно парижко кафене с дървени стърготини по пода и бутилки абсент на масата. На нея седи млад мъж с вале купа в ръка, а срещу него красива жена току-що е играла с дама пика.“
Хенри не се въодушеви тутакси от идеята — сметна я за твърде нечистоплътна. Самият той предпочиташе да нарисува Моуз в средновековни одежди, може би на трубадур, седнал под слънчев часовник с виола в ръце, а зад гърба му под залязващото слънце се движи процесия от дами с воали на лицата, яхнали коне и понесли различни музикални инструменти.
Моуз се изказа с резервирана учтивост за идеята на Хенри. Каза, че не се вижда като средновековен трубадур. Освен това трябваше да се мисли за фона. Средновековният пейзаж с дамите на коне щеше да отнеме месеци. Със сигурност би било по-лесно да се нарисува мрачният интериор на кафенето и да се наблегне на самия портрет, нали?
Този довод звучеше основателно и Хенри започна да отстъпва. Реши, че в този сюжет няма нищо лошо, ако се нарисува с вкус. В заключение предложи цитатът от френското стихотворение да се издълбае на рамката, но Моуз го увери, че няма да е необходимо. Хенри започна да прави планове за новата картина, като временно изостави „Девойката с цимбала“, за голямо мое облекчение.
Не знам каква сума бе обещал Моуз за картината, но съпругът ми беше изпълнен с надежди: със своите връзки Моуз несъмнено щеше да й уреди място в Кралската академия и това можеше да даде тласък на кариерата на Хенри. Аз не обръщах особено внимание. Нашето препитание не зависеше от картините на Хенри. Парите, които печелеше с рисуване, му носеха лично удовлетворение, бяха доказателство за таланта му. За мен единственото интересно нещо в новата картина бе, че поради дългото и често позиране аз имах възможността да виждам Моуз почти всеки ден.
8
Никога не съм харесвал Моузес Харпър. Изключително опасна и пресметлива личност: носеха се слухове, че се занимава с всевъзможни тъмни дела, от фалшификации до изнудване, макар че всички тези слухове, които по необясними причини допринасяха за все по-големия му успех сред дамите, оставаха непотвърдени.
Лично аз го намирах за долен тип без морал, който демонстрираше обноски само в случаите, когато искаше да се хареса. Беше нещо като човек на изкуството, макар че творбите, които бях виждал — както живопис, така и поезия, — имаха за цел единствено да шокират публиката. Изкуството му не беше нито хармонично, нито достоверно: той изпитваше слабост към гротескното, абсурдното и вулгарното.
1
Шарл Бодлер. Сплин LXXV. — Във: Шарл Бодлер. Цветя на злото/ Малки поеми в проза. С, Народна култура, 1984; превод: Кирил Кадийски. — Бел. прев.