Тя поклати глава и отново се разсмя.
— О, Моуз! Вие сте лицемер! Трябвало е да станете актьор.
Аз опитах друга тактика: на неразкаялия се любовник.
— Често съм мислил за това — казах. — Все пак обикновено върши работа, знаете ли? — аз се усмихнах обезоръжително. — Добре де. Не съжалявам.
— Така е по-добре — отвърна Ефи. — Вярвам ви.
— Тогава повярвайте и на това: обичам ви.
Как можеше да не повярва? По онова време аз сам си вярвах.
— Обичам ви и ми е много тежко да ви гледам омъжена за този надут пуяк. Той не гледа на вас като на жена, мисли си, че сте негова собственост, неговата просякиня, неговият малък болен паднал ангел. Ефи, вие имате нужда от мен, имате нужда някой да ви научи как да живеете, как да се радвате на живота.
Бях почти искрен. Честна дума, самият аз вярвах в това. Погледнах я, за да видя как приема думите ми, и очите ни се срещнаха. Тя пристъпи към мен и изражението й бе така напрегнато, че аз за малко да отстъпя назад. Почти като в унес протегна студените си ръце към лицето ми. Целувката й беше нежна и аз усетих соления вкус на кожата й. Застанах неподвижно, като я оставих да изучи с пръсти чертите на лицето ми, врата ми и косата ми. Тя леко ме побутна към гробницата. Чух как вратата зад гърба ми се отваря и се оставих да бъда напъхан вътре. Това беше един от многобройните семейни гробищни паметници, оформен като малък параклис с врата, която да го пази от любопитните, стол, пейка за молитви и олтар, с малък прозорец със стъклопис в дъното. Имаше място точно колкото да влязат двама души. Аз затворих очи и протегнах ръце към нея.
Вратата се затръшна в лицето ми.
Бързо отворих очи и я видях, хитрушата: смееше ми се през железните решетки. Отначало се разсмях и се опитах да блъсна вратата, но резето от външната страна беше спуснато.
— Ефи!
— Страшно е, нали? — попита тя.
— Ефи, пусни ме да изляза!
— Да си затворен, да не можеш да се освободиш? С Хенри се чувствам така през цялото време. Той не иска да съм жива. Иска да съм кротка и студена като труп. Не знаеш какво е, Моуз. Той ме кара да вземам лауданум, за да бъда кротка и послушна, а отвътре ми идва да крещя, да хапя и да тичам гола из къщата като дивачка!
Усещах страстта и омразата й: не можете да си представите колко възбуждащо беше това за моя преситен вкус. Но се чувствах и неловко. За миг дори си помислих да изоставя цялото начинание, питах се дали не е прекалено страстна за мен, дали ще мога да я обуздая, но предизвикателството беше твърде голямо. Аз заръмжах като тигър и започнах да хапя пръстите й през решетката. Тя се разсмя неудържимо — обезумял писък на птица над блатата.
— Няма да ме предадеш, Моуз.
Това беше не въпрос, а твърдение. Поклатих глава.
— Направиш ли го, ще те доведа тук и ще те погреба завинаги — тя се шегуваше само наполовина. Аз целунах кокалчетата на пръстите й.
— Обещавам.
Чух как резето изскърца в полумрака и Ефи влезе в гробницата при мен. Пелерината й падна на пода заедно с кафявата й рокля. В бялото си бельо тя приличаше на привидение, а докосването й бе горещо като сяра. Беше много неопитна, но го компенсираше с ентусиазма си. Казвам ви, направо се уплаших. Тя се притискаше към мен, хапеше ме, драскаше ме, разкъсваше ме със страстта си и в тъмното аз не можех да определя дали крещи от тревога или от удоволствие. Отвръщаше на предпазливата ми нежност с ожесточение, което ме стискаше за гърлото. Актът беше бърз и брутален — като убийство — и след това тя се разплака, но според мен не от разкаяние.
В нея имаше някаква загадка, която ме изпълваше с възхищение, с преклонение, каквито никога не бях изпитвал към друга жена. Необяснимо за себе си аз чувствах, че сякаш ме е пречистила.
Знам какво си мислите.
Мислите, че съм се влюбил в момичето. Е, не е така. Но в онази вечер — само тогава, забележете — ми се стори, че изпитвам към нея нещо по-дълбоко от кратките си увлечения по други жени. Сякаш случилото се бе пробудило нещо в мен. Не бях влюбен в нея, но когато същата нощ се прибрах в стаята си с тяло, цялото изподраскано и натъртено, сякаш съм бил на война, не можех да заспя. Цяла нощ седях пред камината и мислех за Ефи, пиех вино и се взирах в нажежените въглени, сякаш бяха очите й. Но колкото и да пиех, не можех да утоля жаждата, която горещото й докосване бе събудило в мен, и цял бордей куртизанки не би могъл да облекчи болката от копнежа ми по нея.
11
За щастие, напоследък Хенри се прибираше у дома късно: аз си дойдох след седем, а той обикновено идваше за вечеря. Когато влязох през задния вход, чух как Таби си тананика в кухнята и разбрах, че господин Честър още не се е прибрал. Промъкнах се по стълбите и се затворих в стаята си, за да съблека смачканата рокля, като избрах бялата от дебело памучно платно със син пояс, която бе започнала да ми омалява, но беше любимата на Хенри. Докато се обличах припряно, аз се запитах дали той ще забележи промяната, така ясно изписана на лицето ми, липсата на погребалната маска, която толкова дълго ме отделяше от света на живите. Цялата треперех ожесточено и дълго стоях пред огледалото, докато се уверя, че следите от докосването на моя любим — следи, които ме изгаряха навсякъде по тялото — съществуват единствено във въображението ми.