Вдигнах поглед към стената, където висеше „Малката просякиня“ и не можах да потисна смеха си. Разсмях се истерично, почти до припадък, загледана в кротките, безжизнени очи на детето, което нямаше нищо общо с мен. Аз не бях просякинята на Хенри — нито сега, нито дори в детството си. Най-добрият ми портрет лежеше на дъното на кошницата ми за бродерия, лицето, изцапано с кръв. „Спящата красавица“ се бе събудила и беше настигната от ново проклятие. Нито Хенри, нито който и да било друг можеше да ме накара да заспя отново.
На вратата се почука, аз се стреснах, обърнах се и видях Хенри да стои в коридора с непроницаемо изражение. Не можах да потисна уплашения си трепет. За да го скрия, започнах да реша косата си с големи плавни движения, „от горе до долу, от горе до долу“, подобно на русалката от стихотворението. Като стисках косата си в ръце, аз придобивах смелост, сякаш тя бе запазила частица от дързостта и увереността на любимия ми. Хенри влезе в стаята и заговори с необичайно благоразположение:
— Ефи, скъпа, днес изглеждаш много добре, наистина много добре. Вземаш ли лекарството си?
Аз кимнах, неуверена в гласа си. Хенри кимна в отговор.
— Забелязвам чувствително подобрение. Я какви рози има на бузите ти! Отлично! — той ме потупа собственически по лицето и аз трябваше да положа голямо усилие, за да не се отдръпна с отвращение; след изгарящите ръце на любимия ми дори мисълта за хладния допир на Хенри ми бе непоносима.
— Предполагам, че вечерята е почти готова — казах, като разделих косата си и започнах да я сплитам.
— Да. Таби е приготвила пай с дивеч и пащърнак — той се намръщи при вида на отражението ми в огледалото. — Не сплитай косата си. Носи я пусната, прибрана само с лента, както преди — Хенри избра една синя лента от тоалетната масичка, внимателно хвана с нея косата ми и я върза на голяма панделка отзад. — Браво, добро момиче — той се усмихна. — Стани.
Аз оправих полите на роклята си в огледалото и се вгледах в отражението си, толкова сходно с безжизнения образ на картината, окачена на стената.
— Превъзходно — отбеляза Хенри.
И макар че навън беше май, а в камината гореше огън, аз потръпнах.
По време на вечерята се стараех да запазя самообладание. Изядох по-голямата част от парчето пай, хапнах малко зеленчуци и след десерта с престорена жизнерадост обявих, че не мога да хапна нищо повече. Хенри беше в добро настроение. По време на вечерята изпи почти цяла бутилка вино, макар че нямаше навика да пие много, а след това с пурата изпи още две чаши портвайн и въпреки че не беше точно пиян, определено се бе развеселил.
По необяснима причина това ме смути: бих предпочела безразличието му пред вниманието, с което сега ме обсипваше. Сипа вино и на мен, макар да не ми се пиеше, направи ми множество комплименти за роклята и за косата, на ставане от масата ми целуна ръка, а докато пушеше пурата си, поиска да му посвиря на пиано и да му попея.
Аз не съм голяма пианистка, знам най-много три-четири кратки пиеси и още толкова песни, но същата вечер Хенри остана очарован от репертоара ми и ме накара да изпея три пъти „Ела с мен в градината“, преди да ми позволи да отдъхна малко. Изведнъж стана много внимателен, поиска да легна, като сложа крака на коленете му, да затворя очи, да помириша шишенцето с лавандула. Аз му казвах, че съм добре, че просто съм малко уморена, но той не искаше и да чуе. Накрая вниманието му ми дотегна, аз се оплаках, че имам главоболие, и помолих за разрешение да си легна.
— Бедното дете, разбира се — отвърна Хенри, все така развеселен. — Изпий си лекарството, а Таби ще ти донесе топло мляко.
Радвах се, че мога да се махна, със или без топло мляко, и понеже знаех, че ще ми бъде трудно да заспя, взех няколко капки лауданум от омразното шише. Свалих бялата рокля, облякох нощницата си на волани и тъкмо започнах да се реша, когато на вратата се почука.
— Влез, Таби — извиках, без да се обръщам, но щом чух тежките стъпки по дъсчения под, толкова различни от леката припряна походка на Таби, аз рязко се обърнах и видях Хенри да стои на вратата — за втори път тази вечер — и да държи поднос с чаша мляко и бисквити.